Като я гледаше и се опитваше да си представи чувствата й, той можа единствено да разпали собствената си тъга от кончината на момиченцето си Мария, отнесено от вятъра на смъртта, който покри тялото му с ракови и непрекъснато разпростиращи се плесенни образувания; плътта му или се подуваше, или гниеше, нов крайник — нито ръка, нито крак — израстваше от бедрото й, а кожата на ходилата и на главата й се белеше и оголваше костите; милото й, красиво тяло загиваше пред очите им, а блестящият й ум оставаше безмилостно свеж, способен да улавя всичко, което й се случваше, докато най-накрая не изплака Господ да я остави да умре. Пипо си спомняше това, помнеше и заупокойната й меса, споделена с още пет жертви на чумата. На колене с жена си и с оцелелите си деца, той почувства съвършеното единение на хората в катедралата. Знаеше, че болката му е болка и на всички останали, че чрез загубата на най-голямата си дъщеря се бе свързал с обществото посредством нерушимите връзки на мъката, и това наистина беше утешение за него, нещо, за което можеше да се залови. Точно такава форма трябваше да приема мъката — на всеобща скръб.
Малката Новиня обаче не получи нищо подобно. Болката й беше във всички случаи по-силна от болката на Пипо — той поне не бе останал съвсем без семейство, бе възрастен, а не дете, ужасено от внезапната загуба на почва под краката си. В мъката си тя по-скоро бе отчуждена от обществото, а не привлечена по-силно към него. Днес ликуваха всички освен нея. Днес всички възхваляваха родителите й; тя единствена копнееше за тях, би искала да не бяха изнамирали лек за другите, само и само да бяха останали живи.
Самотата й бе толкова болезнена, че Пипо можеше да я усети и отдалеч. Новиня измъкна ръката си от ръката на кметицата веднага щом можа. Сълзите й изсъхнаха, докато течеше месата; накрая тя стоеше безмълвна, досущ като затворник, който не иска да общува с тъмничарите си. Сърцето на Пипо се късаше за нея. Знаеше обаче, че дори да опита, не би могъл да прикрие собствената си радост от края на Десколадата, ликуването си, че тя нямаше да му отнеме и други деца. Тя щеше да забележи това; усилията му да я утеши щяха да са подигравка, щяха да я отблъснат още повече.
След богослужението тя си тръгна болезнено самотна всред тълпите добронамерени хора, които жестоко й казваха, че родителите й сто на сто щели да станат светци и да седят от дясната страна на Господ. Що за утеха е това за едно дете! Пипо прошепна високо на жена си:
— Тя никога няма да ни прости за днес.
— Да ни прости ли? — Консейсао не беше от онези жени, които веднага схващат посоката на мъжовите си мисли. — Не ние сме убили родителите й…
— Но днес се радваме, нали? Тя няма никога да ни прости за това.
— Глупости. Тя и без това не разбира; прекалено е малка.
Разбира тя, разбира, помисли си Пипо. Нима Мария не разбираше нещата, а бе дори по-малка, отколкото Новиня сега?
През годините — бяха минали вече осем години — той я виждаше от време на време. Бе връстница на сина му Либо, а това означаваше, че до тринайсетата им годишнина ходеха заедно на училище. Понякога я чуваше да рецитира ведно с другите деца. Мисълта й притежаваше елегантност, в осмислянето на различни идеи се чувстваше сила, която му допадаше. В същото време тя изглеждаше безкрайно студена, напълно отчуждена от всички. Синът на Пипо — Либо, бе свенлив, но дори той имаше неколцина приятели и бе спечелил обичта на част от учителите си. Новиня обаче нямаше никакви приятели, не търсеше с поглед ничие одобрение след някой свой триумф. Нямаше и учител, който искрено да я обича, защото тя не искаше да отвърне със същото.
— Тя е парализирана в емоционално отношение — бе рекла веднъж дона Криста, когато Пипо я попита. — Никой не може да се сближи с нея. Тя се кълне, че е напълно щастлива и че не вижда причини нещо да се променя.
А ето че сега дона Криста бе дошла в Станцията на зенадора, за да разговаря с Пипо за Новиня. И защо точно с Пипо? Можеше да се досети само за една причина, директорката на училището да дойде при него тъкмо заради това сираче.