При тази сцена, извикана от паметта й, Ела потръпна. Ако всичко свършеше дотам, щеше да е поносимо. Но после Миро щеше да излезе, те щяха да вечерят, а сетне…
Паякоподобните пръсти на сестра Ескуечименту се стрелнаха; ноктите й се забиха в ръката на Грего. Той мигновено изпусна отвертката. Разбира се, тя би трябвало да изтрополи върху пода, ала сестра Ескуечименто не бе глупачка. Тя се наведе и я хвана с другата си ръка. Грего се ухили. Лицето й беше само на сантиметри от коляното му. Ела се досети какво си бе наумил, посегна да го спре, но твърде късно — коляното му се заби в устата на сестра Ескуечименту.
Тя ахна от болка и пусна Грего. Той грабна отвертката от отпуснатата й ръка. Поставила длан пред разкървавената си уста, тя изтича по пътечката. Грего продължи разрушителната си работа.
Татко е мъртъв, напомни си Ела. Думите прозвучаха като музика в съзнанието й. Татко е мъртъв, ала е още тук, защото е оставил това чудовищно наследство след себе си. Отровата, която е влял у нас, още съзрява и в крайна сметка ще ни убие всичките. Когато почина, черният му дроб беше дълъг само пет сантиметра, а далак изобщо не откриха. На тяхно място бяха израсли странни, мастни органи. Нямаше име за болестта му; тялото му бе полудяло, сякаш забравило за модела, по който се изграждат човешките тела. И сега болестта продължава да живее у децата му. Не в телата, а в душите ни. Съществуваме така, както се очаква от едни нормални деца; дори видът ни е същият. Ала всеки от нас е по някакъв свой начин заместен от имитация на дете — с безформена, зловонна, тлъста гуша, израсла от душата на татко.
Може би щеше да е по-различно, ако мама се опитваше да поправи нещата. Но тя се интересуваше само от микроскопите и генетично подсилените си житни растения или от каквото там работеше.
— …така нареченият Говорител на мъртвите! Ала има само Един, който може да говори от името на мъртвите, и той е Саградо Кристо…
Думите на епископ Перегрино привлякоха вниманието й. Какво говореше той за Говорителя на мъртвите? Не би могъл да знае, че тя го е извикала…
— …законът изисква да се отнесем вежливо към него, но не и с вяра! Истината не може да бъде открита в разсъжденията и хипотезите на един недуховен човек, а в учението и традициите на Църквата-майка. Затова, когато го срещнете, усмихвайте му се, но не разкривайте сърцата си!
Защо отправяше той това предупреждение? Най-близката планета бе Трондхайм, на разстояние от двайсет и две светлинни години, а и точно там едва ли имаше Говорител. Щяха да минат десетилетия, преди да пристигне тук Говорител, ако изобщо пристигне. Тя се наведе пред Куара, за да попита Куим — би трябвало той да е слушал:
— Какви са тези неща за Говорителя на мъртвите? — прошепна.
— Ако беше слушала, сама щеше да разбереш.
— Ако не ми кажеш, ще ти счупя главата.
Куим се ухили самодоволно, за да й покаже, че не се бои от заплахите й. Ала тъй като фактически се боеше, й каза:
— Оказва се, че когато е умрял първият ксенолог, някакъв нещастен неверник е поискал да дойде Говорител; и Говорителя пристига този следобед; той е вече в совалката и кметицата Боскиня е тръгнала да го посрещне, когато кацне.
Това не влизаше в сметките й. Компютърът не й бе съобщил, че Говорителя вече е на път. Той би трябвало да дойде след години, за да говори за смъртта на чудовището, наричано баща, което най-сетне бе ощастливило семейството, като рухна мъртво: истината щеше да придойде като светлина, която да освети и пречисти миналото им. Ала татко бе умрял твърде скоро, за да се Говори за него сега. Пипалцата му още се подаваха от гроба и смучеха от сърцата им.
Проповедта свърши, а с нея — и службата. Тя хвана здраво Грего за ръката, опитваше се да му попречи да грабне нечия книга или чанта, докато си пробиваха път в тълпата. Куим не го биваше за нищо, но поне носеше Куара, която винаги се вцепеняваше, когато трябваше да си проправи път всред непознати. Олядо отново включи очите си и се погрижи за себе си, намигаше механично на някаква петнайсетгодишна полудевица, която се надяваше да ужаси днес. Ела коленичи пред статуите на Ос Венерадос, нейните отдавна мъртви дядо и баба — полусветци. Гордеете ли се, че имате такива хубави внучета?
Грего се усмихваше самодоволно; ами да, в ръката си държеше бебешка обувка. Ела се помоли наум детето да не е пострадало при сблъсъка. Взе обувката от Грего и я остави на малкия олтар, където свещите горяха — постоянни свидетели на чудото на Десколадата. Родителите на бебето щяха да я намерят там.