Кметицата Боскиня бе в добро настроение, докато колата се носеше над ливадата между летището и селището Милагре. Тя посочи стадата полудомашни кабра, местен вид, от който се получаваха тъкани за дрехи, но чието месо не ставаше за храна на хората.
— Прасенцата ядат ли ги? — попита Ендър.
Тя повдигна вежда:
— Не знаем толкова много за прасенцата.
— Знаем, че живеят в гората. Излизат ли понякога в равнината?
Тя сви рамене:
— Това ще решат фрамлингите.
В първия миг Ендър бе шокиран да чуе тази дума; но, да, разбира се, последната книга на Демостен бе публикувана преди двайсет и две години и бе разпространена в Стоте свята по ансибала. Утленинг, фрамлинг, раман, варелсе — това бяха вече термини в езика Старк и навярно не представляваха някаква особена новост за Боскиня.
Липсата на любопитство към прасенцата у нея го накара да се почувства малко неловко. Не можеше хората от Лузитания да не се интересуват от прасенцата — те бяха причината да бъде издигната високата, непреодолима ограда, отвъд която никой, освен зенадорите, не можеше да прекрачи. Не, не й липсваше любопитство, тя просто избягваше темата. Дали защото склонните към убийство прасенца бяха болезнена тема, или защото не се доверяваше на Говорителя на мъртвите — това той не можа да прецени.
Изкачиха един хълм и тя спря. Колата леко се спусна върху шейната си. Под тях, покрай покритите с трева хълмове, се виеше широка река; отвъд нея по-далечните хълмове бяха изцяло гористи. Край оттатьшния бряг на реката тухлени и измазани къщи с керемидени покриви оформяха живописен град. На отсамния бряг бяха накацали стопански постройки, дългите и тесни ниви достигаха до хълма, на който се бяха спрели Ендър и Боскиня.
— Милагре — рече Боскиня. — На най-високия хълм е катедралата. Епископ Перегрино помоли хората да бъдат учтиви и услужливи към теб.
По тона й Ендър схвана: дал им е да разберат, че ще си имат работа с опасен агент на агностицизма.
— Докато Господ не ме порази мъртъв ли? — попита той.
Боскиня се усмихна:
— Бог ни дава пример за християнска търпимост и ние очакваме всички в града да го следват.
— Хората знаят ли кой ме е повикал?
— Който и да е той, това е тайна.
— Освен кметица, ти си и губернатор. Имаш известни привилегии за сдобиване с информация.
— Знам, че първото искане да дойдеш бе отменено, но твърде късно. Знам също, че още двамина са поискали през последните няколко години идването на Говорител. Но трябва да си наясно, че повечето хора са доволни, че са напътствани и утешавани от свещеници.
— Ще изпитат облекчение, като разберат, че не се занимавам с напътствия и утешения.
— Любезното ти предложение, да получим твоя товар от скрика, ще те направи доста известен по баровете и може да бъдеш сигурен, че сума суетни жени ще започнат да носят кожи през следващите месеци. Наближава есента.
— Случи се така, че се сдобих със скриката заедно със звездолета; на мен не ми трябва, затова не очаквам специални благодарности. — Той погледна грубата, прилична на козина трева около себе си. — Тази трева местна ли е?
— И безполезна. Не можем да я използваме дори за рогозки. Ако я окосиш, тя се рони и се превръща в прах след първия дъжд. Ала тук, в нивите, най-разпространената култура е специален вид амарант, създаден от нашите ксенобиолози. Оризът и пшеницата не се развиват добре и не може да се разчита на добра реколта, но амарантът е толкова устойчив, че се налага да използваме хербициди по границите на нивите, за да попречим на разпростирането му.
— Защо?
— Този свят е под карантина, Говорителю. Амарантът така добре се пригажда към окръжаващата среда, че скоро би задушил местните треви. А идеята е да не превръщаме Лузитания в земеподобна планета. Идеята е да се ограничи до минимум въздействието ни върху този свят.
— И поради това на хората сигурно не им е лесно.
— В нашия анклав, Говорителю, ние сме свободни и животът ни е пълноценен. А отвъд оградата… там и без това никой не иска да ходи.
Тонът й бе мрачен и изпълнен с потиснато чувство. Ендър разбра, че страхът от прасенцата се бе загнездил дълбоко.
— Говорителю, знам, мислиш си, че се страхуваме от прасенцата. И това може би е вярно за някои от нас. Но онова, което мнозинството изпитваме през повечето време, изобщо не е страх. То е омраза. Отвращение.
— Никога не сте ги виждали.
— Сигурно знаеш за двамата зенадори, които бяха убити, предполагам, че първоначално си бил повикан, за да Говориш за смъртта на Пипо. Но и двамата — и Пипо, и Либо — тук бяха обичани хора. Особено Либо. Той беше мил и щедър човек и скръбта след смъртта му бе искрена и всеобща. Трудно е да се разбере как е възможно прасенцата да постъпят с него така. Дом Кристау, игуменът на Фильос да Менте де Кристо, казва, че сигурно им липсва нравствено чувство. Това би могло, казва още той, да значи, че са животни. Или че са непорочни, още невкусили забранения плод. — Тя се усмихна напрегнато. — Но това е теология и сигурно не означава нищо за теб.