Пашкулът беше хладен, почти студен, въпреки пешкирите, в които бе увит.
<Това е мястото.>
Чувстваше се обезсилен от нейната увереност. Нямаше и намек за молба, за нетърпение или за някакво друго чувство, което да изплува. Само абсолютна увереност.
— Ще ми се и аз да отсека така — рече той. — Би могло да е мястото, ала всичко зависи от това дали прасенцата ще са в състояние да се справят с вашето, присъствие тук.
<Въпросът е дали ще могат да се справят с вас, хората, без нас.>
— Необходимо е време. Дай ми няколко месеца.
<Разполагай с всичкото време, което ти е необходимо. Сега вече не бързаме.>
— Кого откри? Доколкото си спомням, ти ми каза, че не можеш да общуваш с никого другиго, освен с мен.
<Онази част от ума ни, който съдържа мислите ни, наричани от вас филотичен импулс, енергията на ансибала, е много студена и корава у човешките същества. Ала у този, когото намерихме тук, у един от многото, които открихме, филотичният импулс е далеч по-силен, много по-ясен, по-лесен за засичане, той ни чува по-лесно, той вижда нашите спомени, ние виждаме неговите, лесно го намираме и, прости ни, скъпи приятелю, прости ни, ако изоставим трудната задача да говорим с твоя ум и се върнем при него и заговорим с него, защото той не ни принуждава да търсим с такова усилие думите и картините, достатъчно ясни за твоя аналитичен ум, понеже ние го чувстваме като слънчева светлина, като топлината на слънцето върху лицето му, върху нашето лице, чувстваме хладната вода, дълбоко в корема си и движението, тъй нежно и съвършено, като лек ветрец — всичко това, което не сме изпитвали от три хиляди години, прости ни, ние ще бъдем с него, докато не ни събудиш, докато не ни настаниш тук, защото ти ще го направиш, ще откриеш по свой начин и през своето време, че това е мястото, тук е нашият дом…>
Сетне той изгуби нишката на мислите й, усети как изтича като сън, който забравяш със събуждането си, колкото и да се опитваш да го опазиш и съживиш. Ендър не бе сигурен какво бе открила Царицата, но каквото и да бе то, той самият трябваше да се съобразява с Междузвездния кодекс, с Католическата църква, с младите ксенолози, които дори можеха да не го допуснат до прасенцата, с една ксенобиоложка, която бе променила решението си да го покани тук, и с още нещо, може би най-трудното от всички неща: ако Царицата на кошера решеше да остане тук, то и той трябваше да остане. Толкова време съм бил откъснат от човечеството, помисли си той, само ходя да се меся, да си навирам носа, да наранявам и да лекувам, а после отново да си тръгвам недосегнат. Как бих могъл да стана част от този свят, ако се наложи да остана тук? Единственото, от което съм бил частица, бе армията от малки момчета във Военното училище и Валънтайн; а сега и тях ги няма, и двете са къс от миналото…
— Какво, самотата ли те притисна? — попита Джейн. — Чувам как пулсът ти спада, а дишането ти става тежко. В следващия миг или ще заспиш, или ще умреш, или ще се разплачеш.
— Доста по-сложен съм, отколкото си мислиш — рече весело Ендър. — Предвкусвам самосъжаление по повод на страдания, които още не са дошли.
— Много добре, Ендър. Давай по-скоро. Можеш да се въргаляш така дълго още. — Терминалът оживя, показа Джейн като прасенце в редица от дългокраки танцьорки, които мятаха високо разкошни нозе. — Хайде, поупражнявай се, ще се почувстваш много по-добре. В края на краищата вече си разопакова багажа. Какво чакаш?
— Не знам дори къде се намирам, Джейн.
— Те наистина нямат карта на града — обясни Джейн. — Всеки знае къде се намира всичко. Но имат карта на канализацията си, разпределена по райони. Мога да екстраполирам къде се намират всички сгради.
— Покажи ми тогава.
Над терминала се появи триизмерен модел на града. Ендър можеше и да не е много желан тук, стаята му можеше и да е малка, но поне бяха проявили вежливостта да му предоставят терминал. Не беше стандартният домашен образец, а доста по-сложен симулатор. Бе в състояние да проектира в пространството холограми, шестнайсет пъти по-големи, отколкото повечето терминали, с четири пъти по-висока разделителна способност. Илюзията бе толкова пълна, че Ендър в един шеметен миг се почувства като Гъливер, надвесил се над лилипут, който още не се е уплашил от него, не е усетил рушителната му мощ.
Имената на различните райони висяха във въздуха над всеки канализационен квартал.
— Ти се намираш тук — рече Джейн. — Вила „Веля“ в стария град. Прасата (площадът) е само на една пряка от теб. Там се провеждат обществените събрания.
— Имаш ли карта на земите на прасенцата?
Картата на града бързо се плъзна към Ендър, по-близките очертания изчезнаха с появяването на нови в далечината. Все едно че летеше над тях. Досущ като вещица, помисли си Ендър. Границата на града беше маркирана с ограда.