— Тази бариера е единственото нещо, което стои между нас и прасенцата — рече Ендър.
— Тя генерира електрическо поле, което активизира всички чувствителни на болка нерви, ако някой навлезе в полето — каза Джейн. — Само да го докоснеш, и всичките ти вътрешности се разхлопват — имаш чувството, че ти режат пръстите с пила.
— Приятна мисъл. Да не се намираме в концентрационен лагер? Или в зоологическа градина?
— Зависи от гледната точка — рече Джейн. — Това е оградата от страната на хората, които са свързани с останалата Вселена, и от страна на прасенцата — които са в капана на собствения си свят.
— Разликата е в това, че те не са наясно какво губят.
— Знам — рече Джейн. — Това е най-очарователното качество на хората. Вие сте толкова сигурни, че животните не бива да умират от завист, загдето не са имали късмета да се родят като хомо сапиенси! Ксенолозите никога не са навлизали дълбоко в земите на прасенцата. Общността на прасенцата, с която се занимават, е на по-малко от километър навътре в тази гора. Прасенцата живеят в дървена къща — всичките мъжки заедно. Не знаем дали имат друго селище, спътниците успяха да потвърдят само, че всяка гора, като тази, изхранва долу-горе цялата популация, която една култура на ловци и събирачи на храна може да поддържа.
— Ловуват ли?
— Повече събират храна.
— Къде са загинали Пипо и Либо?
Джейн освети парче земя, покрито с трева, върху склона, който водеше към дърветата. Едно голямо дърво растеше самичко наблизо, а две по-малки — недалеч от него.
— Тези дървета — провлачи Ендър. — Не си спомням да съм ги виждал толкоз близо на холограмите, които разглеждах на Трондхайм.
— Оттогава са минали двайсет и две години. Голямото дърво е посадено от прасенцата в трупа на бунтар, на име Рутър, който бе екзекутиран, преди да бъде убит Пипо. Другите две дървета са в резултат на по-скорошни екзекуции на прасенцата.
— Бих искал да знам защо садят дървета за прасенцата, но не и за хората.
— Тези дървета са свещени — рече Джейн. — Пипо е регистрирал, че много от дърветата в гората носят имена. Либо е предположил, че това може би са имената на мъртвите.
— А хората просто не са част от този модел на обожествяване на дървета. Е, това е доста вероятно. Само дето открих, че тези ритуали и митове не се зараждат току-така. Обикновено има някаква причина за тяхната поява, която е свързана с оцеляването на общността.
— Андрю Уигин — антрополог?
— Най-добрият начин да се изследва човечеството е да се изследва човекът!
— Тогава отивай и изучи някои хора, Ендър! Семейството на Новиня например. Между другото, на компютърната мрежа официално е забранено да ти показва кой къде живее.
Ендър се усмихна:
— Значи Боскиня не е чак толкова дружелюбна, колкото изглежда.
— Ако попиташ къде живеят хората, те ще узнаят къде отиваш. Ако не искат да идеш там, никой няма да ти каже къде живеят.
— Ти можеш да преодолееш тази забрана, нали?
— Вече съм го направила.
Една светлинка премигваше близо до линията на оградата, зад хълма на обсерваторията. Бе възможно най-усамотеното място, което можеше да се намери в Милагре. Малко друга къщи бяха построени така, че от тях оградата да се вижда през цялото време. Ендър се почуди защо Новиня бе избрала да живее толкова близо до оградата и толкова далеч от съседите си. Може би изборът е бил на Марсау.
Най-близкият квартал беше „Вила Атраш“, сетне идваше „Ас Фабрисиаш“, който се простираше досами реката. Както подсказваше името му, той се състоеше предимно от малки фабрики, които произвеждаха метали и пластмаси, преработваха храните и влакната, използвани в Милагре. Добра, стегната, самозадоволяваща се икономика. А Новиня бе избрала да живее далеч от всичко, незабележима, невидима. Да, сега вече Ендър беше сигурен, че изборът е бил неин. Как живееше? Тя никога не бе принадлежала на Милагре. Не бе никак случайно, че и трите молби за идването на Говорител бяха от нея и от децата й. Самият акт на повикването на Говорител бе предизвикателство, знак на неподчинение, знак, че те не се причисляваха към най-набожните католици в Лузитания.
— И все пак — рече Ендър — трябва да помоля някой да ме заведе там. Не бива да им давам да разберат веднага, че от мен не могат да скрият никаква информация.
Картата изчезна и над терминала се появи лицето на Джейн. Тя бе пропуснала да нагласи изображението си спрямо по-големия терминал, затова главата й беше многократно по-голяма от нормалните човешки размери. Бе доста внушителна. А симулацията беше съвършена — чак до порите на лицето й.