Момчето се вторачи в него, стиснало устни:
— Ти не си никакъв Свети Павел.
— Тъкмо обратното — рече Ендър. — Аз съм апостолът на прасенцата.
— Ти никога няма да ги видиш. Миро никога няма да ти позволи.
— Може и да му позволя — прозвуча глас откъм вратата.
Останалите веднага се обърнаха към него. Миро беше млад — сто на сто нямаше още двайсет години. Но лицето и осанката му подсказваха бремето от отговорности и страдание, непосилни за годините му. Ендър видя как всички му сториха път. Не че се отдръпнаха от него, както биха се оттеглили от някого, от когото се боят. По-скоро се обърнаха към него, заобикаляха го на елипси, сякаш той бе центърът на гравитация в стаята и всички останали се движеха, подчинени от властното му присъствие.
Миро дойде в средата на стаята и се обърна към Ендър. Погледна към пленника му.
— Пусни го — рече Миро. Тонът му беше леден. Ела го докосна леко по ръката:
— Грего се опита да го наръга, Миро. — Ала същевременно сякаш му казваше „Спокойно, всичко е наред, Грего не е в опасност и този човек не е наш враг.“ Ендър долови всичко това; изглежда, Миро — също.
— Грего — рече Миро, — казах ти, че някой ден ще налетиш на човек, който няма да се бои от теб.
Усетил, че изведнъж съюзникът се превръща във враг, Грего се разплака:
— Той ме убива, убива ме.
— Аз наистина му причинявам болка — рече Ендър. Знаеше, че най-добрият начин да спечелиш доверие, бе да казваш истината. — Всеки негов опит да се освободи му причинява доста неудобство. А той още не е престанал да се съпротивлява.
Ендър срещна погледа на Миро, без да трепне, и Миро разбра негласната му молба. И не настоя Грего да бъде освободен.
— Не мога да те измъкна от този, Грегиньо.
— Нима ще го оставиш да върши това? — попита Естевау.
Миро посочи Естевау и заговори на Ендър с примирителен тон:
— Всички го наричат Куим. — На Старк прякорът му звучеше като „цар“. — Първопричината бе, че средното му име е Рей. Ала сега му викат така, понеже си въобразява, че управлява по божествено право.
— Негодник! — рече Куим и излезе от стаята. През това време останалите се настаниха в очакване на разговор. Миро бе решил да приеме непознатия, поне временно; ето защо можеха да посвалят малко гарда. Олядо седна на пода; Куара се върна на мястото си на леглото. Ела се облегна на стената. Миро притегли един стол и седна срещу Ендър.
— Защо дойде в този дом? — попита Миро. По начина, по който зададе въпроса, Ендър разбра, че и той, като Ела, не бе казал никому, че е извикал Говорител. Значи никой от двама им не знаеше, че и другият го бе очаквал. А и на практика едно беше почти сигурно: не бяха очаквали да дойде толкова скоро.
— За да се срещна с майка ви — рече Ендър.
Облекчението на Миро бе почти доловимо, макар той да не направи някакъв отчетлив жест.
— Тя е на работа — отвърна. — Работи до късно. Опитва се да добие вид картофи, които да могат да си съперничат с тукашната трева.
— Като амаранта?
Миро се усмихна:
— Вече си чул за това? Не, не искаме да са чак толкова добър съперник. Ала тукашната храна е много ограничена по вид и картофите ще бъдат добро допълнение. Освен това амарантът не ферментира в хубаво питие. Миньорите и фермерите вече са си внушили, че водката, която се прави от него, е царицата на дестилираните отрови.
Усмивката на Миро осветяваше къщата като лъч светлина, проникнал в пещера през някой процеп. Куара клатеше краче напред-назад като всяко нормално момиченце. Олядо имаше глуповато доволно изражение, очите му бяха полупритворени и металният блясък не бе тъй чудовищно явен. Усмивката на Ела бе по-широка, отколкото заслужаваше хуморът на Миро. Дори Грего се поотпусна и престана да се напряга под хватката на Ендър.
Неочакваната топлина, която Ендър усети в скута си малко по-късно обаче му подсказа, че Грего далеч не се бе предал. Ендър бе трениран да не реагира рефлексивно на вражеските действия, докато не реши съзнателно да остави рефлексите си да действат. Затова, въпреки урината на Грего, която го заля, той дори не трепна. Знаеше какво очаква Грего — яден крясък, Ендър да го блъсне настрани, да го изхвърли от скута си. И тогава той щеше да бъде свободен: това щеше да е победа. Но Ендър нямаше намерение да го дарява с никаква победа.
Ела обаче позна по изражението на Грего какво бе станало. Очите й се разшириха, тя пристъпи гневно към момчето.
— Грего, ти, невъзможен малък…
Ала Ендър й намигна, усмихна се и тя спря на място.