Във въздуха на терминала изплува сцена. Не беше холография. Изображението повече приличаше на барелеф, тъй както би го видял единствен наблюдател. Беше същата тази стая, гледана от онова място на пода, където Олядо бе седял преди малко — очевидно това бе постоянното му място. В средата на стаята се бе изправил едър, силен и буен мъж, размахал ръце, крещеше обидни неща на Миро, който стоеше кротко, със склонена глава, и гледаше баща си без ни най-малък гняв. Нямаше звук — само изображение.
— Забравихте ли? — прошепна Олядо. — Забравихте ли какво беше?
В епизода над терминала Миро най-накрая се обърна и излезе; Марсау го последва до вратата, спря се там, задъхан като животно, изтощено от преследването. Грего изтича до баща си и се улови за крачола му, крещеше към вратата, лицето му явно подсказваше, че повтаря жестоките думи на баща си към Миро. Марсау изкопчи крака си от детето и закрачи решително към задната стая.
— Няма звук — рече Олядо, — ала вие можете да го чуете, нали?
Ендър усети как телцето на Грего потреперва в скута му.
— Ето, сега ще последва удар, сгромолясване — тя пада на пода, можете ли да го усетите с кожата си, как тялото й се строполява върху бетона?
— Млъкни, Олядо — рече Миро.
Компютърно-генерираното изображение свърши.
— Не мога да повярвам, че си съхранил всичко това — рече Ела.
Куим ридаеше, без да си прави труда да го скрие.
— Аз го убих — каза той. — Аз го убих, аз го убих, аз го убих.
— За какво говориш? — попита, изваден от търпение Миро. — Той имаше отвратително заболяване, вродено!
— Молех се той да умре! — изпищя Куим. Лицето му беше на петна от остървение; сълзи, слуз и слюнка се смесваха около ъгълчетата на устните му. — Молех се на Дева Мария, молех се на Иисус, молех се на баба и на дядо, бях готов да ида в ада, само и само той да утре, и те го направиха, и аз сега ще ида в ада, но не съжалявам за стореното! Нека Бог ми прости, но се радвам!
Разтърсван от ридания, като се препъваше, той се оттегли в задната стая. Чу се далечно затръшване на врата.
— Е, ето още едно доказано чудо, дело на Ос Венерадос — рече Миро. — Обявяването им за светци е осигурено.
— Млъкни! — сопна се Олядо.
— А тъкмо той непрекъснато ни казваше да простим на стария безделник — рече Миро.
Грего вече трепереше така силно в скута на Ендър, че той се обезпокои. Чу, че Грего шепне някаква дума. Ела също забеляза потреса на Грего и коленичи пред момчето.
— Той плаче. Никога не съм го виждала да плаче така…
— Татко, татко, татко… — шепнеше Грего. Треперенето му премина в силни, почти конвулсивни спазми.
— Нима се бои от татко? — попита Олядо. Изражението му свидетелстваше за загрижеността за Грего. За облекчение на Ендър, лицата на всички бяха разтревожени. В това семейство наистина съществуваше обич, а не само обичайната солидарност, произтичаща от това, че са живели всичките тези години в една къща под властта на тиранин.
— Татко вече го няма — отрони успокояващо Миро. — Няма нужда да се тревожиш сега.
Ендър поклати глава.
— Миро — каза той, — не видя ли записаното от Олядо? Малките момчета не осъждат бащите си, те ги обичат. Грего се опитваше с всички сили да бъде твърд като Маркос Рибейра. Вие, останалите, може и да се радвате, че него го няма, но за Грего това е краят на света.
Това не беше хрумвало на никого. Дори сега това бе болезнена мисъл за тях; Ендър забеляза как трепват пред нея. И въпреки това разбираха, че бе вярно. А след като Ендър им го посочи, стана очевидно.
— Деус наш пердоа — прошепна Ела. „Бог ще ни прости.“
— За онези неща, които сме изрекли — рече също тъй шепнешком Миро.
Ела протегна ръце към Грего. Той отказа да иде при нея. Вместо това направи точно онова, което Ендър очакваше и за което се бе подготвил. Грего се обърна в охлабената хватка на Ендър, обви с ръце врата на Говорителя на мъртвите и заплака горчиво, истерично.
Ендър заговори благо на останалите, които гледаха безпомощни:
— Как би могъл да покаже мъката си на вас, след като е смятал, че го мразите?
— Никога не сме мразили Грего — рече Олядо.
— Би трябвало да се сетя — каза Миро. — Знаех, че страда най-силно, ала изобщо не ми дойде на ум…
— Не се кори — рече Ендър. — Това е нещо, което може да забележи единствено страничен човек.
Чу шепота на Джейн в ухото си:
— Никога не преставаш да ме изненадваш, Андрю, с начина, по който превръщаш хората в пластелин.
Ендър не можеше да отговори, а и тя не би му повярвала. Не бе го планирал, бе реагирал спонтанно. Как ли би могъл да отгатне, че Олядо е записал злонравието на Марсау към семейството? Единственото му прозрение беше относно Грего, а и то бе инстинктивно — чувството, че Грего отчаяно се нуждае от някого, който да има власт над него, от някого, който да се държи като негов баща. След като баща му бе жесток, Грего вярваше, че жестокостта е единственото доказателство за обич и за сила. Сега сълзите му обливаха врата на Говорителя — също тъй горещи, както и урината му, която бе наквасила бедрата на Ендър.