Щом като нямам какво да правя, защо не си отивам у дома? Нямаше отговор на този свой въпрос. Децата й се нуждаеха от нея — това бе ясно; не постъпваше никак мило с тях, след като всяка сутрин излизаше рано и се връщаше едва когато най-малките вече спяха. Но и сега, след като знаеше, че трябва да се връща, тя седеше вторачена в лабораторията, без да вижда нищо, без да прави нищо, самата тя беше нищо.
Представи си как се прибира у дома, но не можа да изпита никаква радост от тази перспектива. Марсау в крайна сметка е мъртъв, напомни си тя. Умря преди три седмици. Не беше чак толкова скоро. Той свърши всичко онова, за което ми бе необходим, аз извърших онова, което той поиска, ала всичките ни оправдания за „неизбежността“ да бъдем заедно се свършиха четири години, преди той да изгние окончателно. През цялото това време не сме споделяли и един миг любов, но аз никога не си и помислих да го оставя. Разводът би бил немислим, ала можеше да живеят разделени. Да спрат побоите. Дори сега бедрото й беше подуто, наболяваше я понякога, след като последния път я бе блъснал на бетонния под. Какви чудни спомени остави след себе си, Сау, мой кучи съпруже!
Усети как болката в бедрото й пламна само при мисълта за това. Кимна доволна. Заслужавам си го, а когато ми мине, ще съжалявам.
Стана и закрачи, без изобщо да накуцва, макар болката да бе доста силна. Няма да се глезотя, за нищо на света. Напълно съм си го заслужила.
Отиде до вратата, затвори я след себе си. Компютърът изгаси осветлението веднага, щом излезе, остави само лампите, необходими за различните растения в режим на изкуствена фотосинтеза. Обичаше с учудваща страст растенията си, нейните малки зверчета. Растете, молеше ги тя ден и нощ, растете, цъфтете. Щеше да й е мъчно за онези, които изсъхнат, щеше ги отскубне обаче, чак когато стане ясно, че нямат никакво бъдеще. И сега, докато напускаше станцията, още чуваше възвишената им музика, виковете на безкрайно малките клетки, които растяха и се деляха, за да формират още по-сложни строежи. Крачеше от светлината към тъмнината, от живота към смъртта, емоционалната й болка се засили в съвършен синхрон с пламналите й крайници.
С приближаването към дома си, като се спускаше от хълма, тя видя квадратите светлина, която прозорците хвърляха върху склона. Стаята на Куара и Грего беше тъмна; не би могла да понесе отново безмълвното им обвинение — Куара чрез мълчанието си, а Грего чрез злобните си и темпераментни престъпленийца. Светеха обаче много други лампи, включително в нейната и в предната стая. Имаше нещо необичайно, а тя не обичаше необичайните работи.
Олядо седеше във всекидневната, както винаги — със слушалки на ушите; тази вечер обаче бе включил интерфейсния жак в окото си. Очевидно възстановяваше стари визуални записи от компютъра или пък записваше някои, които бяха у него. Както много пъти и преди, на нея също й се прииска да изхвърли визуалните си спомени, да ги изтрие, да ги замени с по-приятни. Трупа на Пипо — ето от кое би се освободила с радост, за да го замени със златните, славни дни, когато бяха тримата в Станцията на зенадора. И трупа на Либо, завит в платното, милата плът, само саванът й пречеше да се разпадне; би искала вместо това да има други спомени за тялото му, за докосването на устните му, за изразителните му, нежни ръце. Ала хубавите спомени бягаха, потъваха дълбоко, потиснати от болката. Аз ги откраднах всички онези хубави дни, затова ми ги върнаха заменени с онова, което заслужавам.
Олядо се обърна към нея, жакът в окото му стърчеше гадно. Не успя да потисне потреперването си, срама си. Извинявай, рече безмълвно тя. Ако майка ти беше някоя друга, сигурно щеше да си имаш очи. Ти беше роден уж да бъдеш най-добрият, най-здравият, най-безгрешният от децата ми, Лауро, ала, разбира се, нищо, произлязло от утробата ми, не би могло да оцелее твърде дълго невредимо.
Тя, естествено, не каза нищо подобно, както и Олядо не й каза нищо. Извърна се и понечи да тръгне към стаята си, за да разбере защо свети лампата.
— Майко — рече Олядо.
Беше свалил слушалките и издърпваше жака от окото си.
— Да?
— Имаме гост — рече той. — Говорителя.
Усети как се смръзва вътрешно. Не и тази вечер, изкрещя безгласно. Ала знаеше, че не би искала да се срещне с него и утре, вдругиден, когато и да е.
— Панталоните му вече са чисти, преоблича се в твоята стая. Надявам се да нямаш нищо против.
От кухнята се показа Ела.
— А, върна ли се — рече тя. — Приготвих кафезиньо, има и за теб.
— Ще изчакам навън, докато си замине — рече Новиня.
Ела и Олядо се спогледаха. Новиня разбра веднага, че я имат за проблем, който трябва да се реши; че очевидно приемаха онова, което Говорителя възнамеряваше да направи тук. Е, аз не съм дилема, която вие ще разрешите.