Отговори Миро — мълчаливият, тихият Миро, който се втурна в разговора с такава енергичност, каквато не бе виждала у него от времето, когато беше малък:
— Аз съм ги чел — каза той, — и истинският Говорител на мъртвите е написал историята на Царицата на кошера с много съчувствие.
Ендър се усмихна тъжно:
— Ала той не е писал за бъгерите, нали? Писал е за човечеството, което още е празнувало унищожението на бъгерите като велика победа. Писал е жестоко, за да преобърне човешката гордост в съжаление, радостта — в мъка. И сега човеците са забравили напълно, че някога са мразили бъгерите, че някога са славили едно име, което сега дори не може да се произнесе…
— Мога да кажа нещо — рече Иванова. — Името му е Ендър и той е разрушил всичко, до което се е докоснал.
Досущ като мене, помисли си тя, но не го изрече.
— О, така ли? И какво знаеш за него? — Гласът му я шибна като коса — остър и жесток. — Откъде си сигурна, че не е съществувало нещо, към което той да се е отнасял с нежност? Някой, който го е обичал, някой, който е бил благословен с обичта му? Разрушил всичко, до което се е докосвал — това е лъжа, която не би могла да се изрече за което и да е живо същество.
— Това ли е твоята теория, Говорителю? В такъв случай не знаеш чак толкова много.
Държеше се предизвикателно, ала гневът му продължаваше да я плаши. Бе взела благостта му за невъзмутимостта на изповедник.
Гневът почти мигновено се стопи от лицето му.
— Можеш да успокоиш съвестта си — рече той. — Твоето обаждане бе първопричината за моето идване тук, но докато пътувах и други извикаха Говорител.
— О, така ли? — Кой друг в този тънещ в невежество град познаваше достатъчно добре „Царицата на кошера“ и „Хегемона“, за да поиска Говорител, кой бе толкова независим от епископ Перегрино, за да го направи? — Ако е така, тогава защо си дошъл в моя дом?
— Защото бях извикан да Говоря за смъртта на Маркос Мария Рибейра, твоя покоен съпруг.
Това бе ужасяваща мисъл.
— За него ли! Та кой би искал да се сети отново за него, след като е вече мъртъв?
Говорителя не отвърна. Вместо него с остър тон от леглото й заговори Миро.
— Най-малкото Грего би искал. Говорителя ни показа онова, което би трябвало да знаем — че момчето тъгува за баща си и смята, че всички ние го мразим…
— Евтина психология — сопна се тя. — Имаме си собствени терапевти, макар и те да не струват кой знае колко.
Иззад нея се понесе гласът на Ела:
— Аз го извиках да говори за смъртта на татко, мамо. Мислех си, че ще минат десетилетия, преди да дойде, но сега се радвам, че е тук, след като може да ни стори добро.
— Какво добро може да ни стори!
— Той вече го направи, мамо. Грего заспа в прегръдките му, а Куара му проговори.
— Всъщност — рече Миро — тя му каза, че вони.
— Което вероятно беше вярно — каза Ела, — след като Грегиньо го опика целия.
Миро и Ела избухнаха в смях при спомена за случилото се и Говорителя също се усмихна. Това обезпокои Новиня повече от всичко друго — такова весело настроение бе на практика непознато в този дом, откакто Марсау я доведе тук година след смъртта на Пипо. Пряко волята си Новиня си спомни радостта си, когато Миро се роди, когато Ела бе малка, първите няколко години от живота им, как Миро плещеше за всичко, как Ела непрестанно щъпуркаше подире й из цялата къща, как децата играеха заедно и лудуваха из тревата в полезрението на прасенцата, досами оградата; тъкмо радостта на Новиня тровеше Марсау, тя го озлобяваше към тях, защото знаеше, че и двете деца не са от него. И когато се роди Куим, къщата вече бе пълна със стаен гняв, затова той изобщо не се научи да се смее свободно в присъствието на родителите си. Ето защо сега смехът на Миро и Ела беше неочакван като рязкото отгръщане на дебела, черна завеса; изведнъж отново бе ден, а за Новиня досега не съществуваше нищо друго освен черна нощ.
Как смееше този непознат да нахлува в дома й и да разкъсва всички завеси, които тя бе спуснала!
— Няма да стане — рече тя. — Нямаш никакво право да се ровиш в живота на мъжа ми.
Той вдигна вежди. Тя познаваше Междузвездния кодекс не по-зле от всекиго, знаеше много добре, че той не само има това право, но и законът го закриля в търсенето на истината за живота на мъртвия.
— Марсау беше жалък човек — настоя тя — и истината за него ще причини единствено болка.
— Ти си напълно права, че истината за него ще причини единствено болка, но не защото е бил жалък — рече Говорителя. — Ако разкажа само онова, което всички вече знаят — че е ненавиждал децата си и е биел жена си, че е пиел до смърт и е обхождал бар след бар, докато полицаите не го приберат у дома му, — тогава няма да причиня болка, нали така? Ще предизвикам огромно задоволство, защото всички ще се уверят, че собственото им мнение е било вярно през цялото време. Бил е измет, значи са постъпвали правилно, като са се отнасяли към него като към измет.