И все пак той бе прасенцето, което даваше по-голямата част от информацията на зенадорите. Миро не можеше да прецени дали бе изгубил престижа си заради това, че споделяше с хората, или споделяше с хората, за повдигне ниския си престиж. Нямаше значение. Факт бе, че Миро харесваше Мандачува. Имаше старото прасенце за свой приятел.
— Жената накара ли ви да ядете тази воняща паста? — попита Миро.
— Чист боклук, казва тя. Дори бебетата на кабрите плачат, когато трябва да сучат — изкикоти се Мандачува.
— Ако подарите пастата на женските, няма повече да ви проговорят.
— И все пак ще трябва, ще трябва — рече Мандачува и въздъхна. — Те трябва да видят всичко, тези любопитни масиос!
А, да, объркването с женските. Понякога прасенцата говореха за тях с искрено, голямо уважение, почти — със страхопочитание, сякаш бяха божества. А понякога някое ще каже за тях нещо грубо, например ще ги нарече „масиос“ — червеите, които пълзяха по кората на дърветата. Зенадорите дори не можеха да ги попитат за тях — прасенцата никога не отговаряха на въпроси за женските. Беше дори време — доста отдавна, — когато те изобщо не споменаваха за съществуването им. Либо винаги намекваше мрачно, че тази промяна е свързана някакси със смъртта на Пипо. Преди да загине, споменаването на женските бе табу, освен със страхопочитание в редките мигове на най-голяма възвишеност; след това прасенцата демонстрираха и този меланхоличен, изпълнен с копнеж начин да са шегуват със „съпругите“. Ала зенадорите никога не получиха и един отговор на кой да е въпрос за женските. Прасенцата им дадоха ясно да разберат, че женските изобщо не им влизат в работата.
От групата около Уанда се чу изсвирване. Мандачува веднага повлече Миро към групата.
— Ароу иска да говори с теб.
Миро отиде и седна до Уанда. Тя не го погледна — отдавна бяха научили, че прасенцата се чувстват много неуютно, когато се налага да гледат как мъж и жена влизат в пряк разговор или чисто и просто се споглеждат. С Уанда щяха да разговарят насаме; когато Миро беше тук, те не искаха да говорят с нея, нито можеха да понесат тя да им говори. Понякога това влудяваше Миро: че тя дори не можеше да му намигне в присъствието на прасенцата. Усети тялото й — излъчваше топлина като някоя малка звезда.
— Приятелю мой — рече Ароу, — моля те за голямо благоволение.
Миро усети как Уанда се напряга. Прасенцата рядко искаха нещо, ала когато го правеха, това винаги водеше до затруднения.
— Ще ме изслушаш ли?
Миро бавно кимна.
— Но не забравяй, че всред хората аз съм нищо, не разполагам с никаква власт.
Либо го бе открил: прасенцата изобщо не се чувстват засегнати от мисълта, че хората са изпратили при тях безвластни делегати, а, от друга страна, позата на безсилие им помагаше да обяснят стриктните ограничения за това, какво са в състояние да вършат зенадорите.
— Това не е лично наша молба, породена от глупавите ни разговори около вечерния огън.
— Бих искал да чуя мъдростта, която наричаш глупост — отвърна както винаги Миро.
— Рутър, който говореше от дървото си, я изрече.
Миро вътрешно въздъхна. Да си има работа с религията на прасенцата, му харесваше също толкова малко, колкото и да си има работа с католицизма на собствения си народ. И в двата случая трябваше да се преструва, че приема сериозно и най-оскърбителните вярвания. Когато съобщаваха нещо особено дръзко или важно, прасенцата винаги го приписваха на един или друг свой предшественик, чийто дух обитаваше едно от вездесъщите дървета. Едва през последните няколко години, малко преди смъртта на Либо, започнаха да изтъкват Рутър като източник на повечето обезпокоителни идеи. По ирония на съдбата към прасенцето, което бяха екзекутирали като бунтар, сега се отнасяха с цялото уважение като към предшественик, когото боготворяха.
И въпреки това Миро отвърна така, както винаги бе отвръщал и Либо:
— Ние изпитваме към Рутър единствено почит и обич, след като и вие го почитате.
— Трябва да се сдобием с метал.
Миро затвори очи. Дотук свърши отдавнашната политика на зенадорите никога да не използват метални инструменти пред прасенцата. Очевидно те имаха своите наблюдатели, които са гледали от някоя удобна точка хората да работят близо до оградата.
— За какво ви е необходим метал? — попита тихо той.