Сега Човек отвори копието на последната страница. Миро забеляза, че в мига, когато отвори книгата, всички прасенца се събраха мълчаливо край тях. Прекратен бе танцът с биенето на маслото. Човек посочи последните думи на отпечатъка.
— Говорителя на мъртвите — прошепна той.
— Да, снощи се срещнах с него.
— Той е истинският Говорител. Рутър го каза.
Миро ги бе предупредил, че има много Говорители и че авторът на „Царицата на кошера“ и „Хегемона“ сигурно бе мъртъв. Те очевидно не можеха да се лишат от надеждата, че този, който бе дошъл тук, е истинският, авторът на свещената книга.
— Вярвам, че той е един добър Говорител — рече Миро. — Бе любезен със семейството ми и мисля, че може да му се има доверие.
— Кога ще дойде и ще Говори с нас?
— Не съм го питал още. Не мога да го попитам направо. Ще трябва да мине известно време.
Човек вдигна глава и нададе вой.
Нима ще последва смъртта ми, помисли си Миро.
Не, другите лекичко докоснаха Човек й му помогнаха да завие отпечатъка и да го отнесе. Миро се изправи да си тръгва. Нито едно от прасенцата не го изпрати. Не правеха демонстрация, но явно бяха заети с нещо. Сякаш беше невидим за тях.
Уанда го настигна досами края на гората, където храстите ги скриваха от наблюдатели откъм Милагре — макар че никой дори не си даваше труд да гледа към гората.
— Миро — рече тихо тя.
Той се обърна тъкмо навреме, за да я вземе в обятията си; тя така се бе засилила, че Миро трябваше, залитайки, да отстъпи, за да не падне.
— Да не се опитваш да ме убиеш? — попита той или поне се опита да попита — тя продължаваше да го целува, а така беше трудно да се произнесат цели изречения. Най-накрая той се отказа и й отвърна с дълга, дълбока целувка. Сетне Уанда рязко се отдръпна от него.
— Май те удари хормонът — рече тя.
— Така е винаги, когато някоя жена ме нападне и ме целуне в гората.
— Поохлади си мерака, Миро, имаме още доста път. — Тя го хвана за колана, притегли го към себе и го целуна отново. — Още две години и ще можем да се оженим, без да е нужно съгласието на майка ти.
Миро дори не се опита да спори. Не се вълнуваше много от присъдата на свещениците за прелюбодейство, ала разбираше, че в едно толкова крехко общество като обществото на Милагре, бе жизненоважно да се придържат стриктно към брачните обичаи. Големите и стабилни общности можеха да преглътнат известно количество неразрешено съжителство: Милагре обаче бе твърде малка колония. Онова, което Уанда вършеше с вяра, Миро го правеше, воден от разсъдъка си — въпреки хилядите възможности, и двамата бяха целомъдрени като монаси. Макар че, ако Миро и за миг си помислеше, че ще трябва завинаги да живеят съобразно клетвите за целомъдрие, изисквани в манастира на Децата, девствеността на Уанда щеше да се окаже в непосредствена й сериозна опасност.
— Този Говорител — въздъхна Уанда. — Знаеш как се чувствам, че го повиках тук.
— Сега говори католицизмът ти, а не разума.
Опита се да я целуне, ала тя сведе лице в последния миг и той попадна на носа й. Целуна го силно, докато тя не се засмя и не го отблъсна.
— Много си непоследователен и нападателен, Миро. — Избърса носа си с ръкав. — Ние вече пратихме научния метод по дяволите и започнахме да им помагаме да повдигнат стандарта си на живот. Разполагаме с десет или двайсет години, преди спътниците да засекат очевидните резултати от това. Дотогава може би ще успеем да постигнем невъзвратима промяна. Ала няма да имаме никакъв шанс, ако допуснем непознат в този проект. Той ще каже на някого.
— Може да каже, може и да не каже. И аз бях незапознат някога, нали?
— Незапознат, но не и непознат.
— Трябваше да го видиш снощи, Уанда. Първо с Грего, а сетне, когато Куара се разбуди с плач…
— Отчаяни, самотни деца — какво доказва това?
— И Ела. Засмяна. И Олядо… за първи път участва в живота на семейството.
— А Куим?
— Поне спря да крещи неверникът да си върви у дома.
— Радвам се за семейството ти, Миро. Надявам се да успее да ги излекува завинаги, наистина се надявам — забелязвам разликата и у теб, сега си изпълнен с повече надежда, отдавна не съм те виждала такъв. Но не го води тук.
Миро прехапа бузата си, сетне закрачи. Уанда се затича подире му, хвана го за ръката.
Бяха на открито, ала дървото на Рутър беше между тях и портата.
— Не ме изоставяй така! — рече яростно тя. — Не си отивай ей така!
— Знам, че си права — рече Миро. — Но не мога да направя нищо. Когато бе у дома, то бе като че… сякаш бе дошъл Либо.
— Баща ми ненавиждаше майка ти, Миро — никога не би дошъл там.