— Но все едно, че бе дошъл. У дома Говорителя се държа така, както Либо се държеше винаги в станцията. Разбираш ли?
— А ти самият? Той идва и се държи така, както би трябвало да го направи баща ти, а никога не го направи, и всички вие сте се натъркаляли по гръб като малки кученца, които чакат да ги почешат по корема.
Презрението, изписано на лицето й, го вбеси. Искаше му се да я удари. Вместо това той се дръпна настрани и стовари пестник върху дървото на Рутър. Само за четвърт век то бе пораснало почти до осемдесет сантиметра в диаметър, а кората му беше груба и ръката го заболя.
Тя го приближи изотзад:
— Извинявай, Миро, нямах намерение да…
— Имаше, но беше глупаво и егоистично…
— Да, така е, аз…
— Фактът, че баща ми беше измет, не означава, че ще легна по гръб пред първия мъж, който ме погали по главата…
Ръката й помилва косата му, рамото, кръста.
— Знам, знам, знам…
— Защото аз знам какво означава един добър мъж — не само баща, а добър човек. Познавах Либо, нали така? И когато ти казвам, че този Говорител, този Андрю Уигин, е като Либо, се вслушай в думите ми и не ги отхвърляй като някакво скимтене на сау!
— Вслушвам се. Искам да се срещна с него, Миро.
Миро сам се изненада от себе си. Беше се разплакал. Всичко бе част от онова, което Говорителя би могъл да направи, нищо че го нямаше тук. Той бе разхлабил всички възли в сърцето на Миро и сега Миро не можеше да спре излиянията си:
— Ти също си права — рече тихо той, гласът му потрепваше от емоции. — Видях го да се появява с този свой изцелителен подход и си помислих: „Ех, да можеше да бъде мой баща!“ — Извърна се към Уанда, без да се интересува дали тя ще види зачервените му очи и набразденото от сълзи лице. — Същото, което си казвах всеки ден, когато се връщах у дома от Станцията на зенадора. Да беше само Либо мой баща; само да бях негов син!
Тя се усмихна и го прегърна; косите й попиха сълзите му.
— Ех, Миро, радвам се, че не е бил твой баща. Защото тогава щях да бъда твоя сестра и никога не бих имала надеждата да те имам за себе си.
ДЕСЕТА ГЛАВА
ДЕЦА НА УМА
Правило първо: Всички Деца на Христовия ум трябва да са женени, инак не могат да членуват в ордена; ала те трябва да бъдат целомъдрени.
Въпрос първи: Защо бракът е необходим за всички?
Глупците питат защо трябва да се женим? Любовта е единствената връзка, от която аз и моят любовник се нуждаем. На тях им казвам: бракът не е заради благоприличието на мъжа и на жената; дори животните се чифтосват и раждат малките си. Бракът е благоприличие между мъжа и жената, от една страна, и тяхната общност, от друга. Да се ожениш според закона на общността, означава да се превърнеш в пълноценен гражданин; да се откажеш от брака, означава да си чужденец, дете, престъпник, роб или предател. Единствената постоянна величина във всяка човешка общност е, че само онези, които се подчиняват на закона, спазват табутата и брачните обичаи, са истински зрели.
Въпрос втори: Защо тогава безбрачието се налага на свещениците и монахините?
За да бъдат отделени от общността. Свещениците и монахините са слуги, а не граждани. Те служат на Църквата, ала не са Църквата. Цьрквата-майка е невестата, Христос — младоженецът; свещениците и монахините са само гости на венчавката, понеже тям е отказано гражданство в общността на Христос, за да могат да му служат.
Въпрос трети: Защо тогава Децата на Христовия ум се женят? Нима всички ние не служим на църквата?
Ние не служим на Църквата по същия начин, по който й служат чрез брака си всички мъже и жени. Разликата се състои в това, че докато те предават своите гени на следващото поколение, ние им предаваме нашето познание; техните наследства се съдържат в генетичните молекули на следващото поколение, докато ние живеем в съзнанието му. Спомените са потомците на нашите бракове и те са толкова ценни, колкото и децата от плът и кръв, заченати от съкровена любов.
Старши свещеникът на катедралата носеше тишината на тъмните параклиси и масивните, извисяващи се стени където и да отидеше: когато влезе в класната стая, всред учениците се възцари тежко мълчание, дори дишането им стана притаено, докато той безшумно се понесе към предната част на стаята.
— Дом Кристау — прошепна старши свещеникът, — епископът има нужда да се посъветва с теб.
Учениците, мнозинството вече в юношеска възраст, не бяха толкова млади, че да не знаят за напрегнатите отношения между църковната йерархия и доста по-свободното монашество, което ръководеше повечето католически училища в Стоте свята. Дом Кристау, освен че бе отличен учител по история, геология, археология и антропология, беше и игумен на манастира на „Фильос да Менте де Кристо“ — Децата на Христовия ум. Положението му го превръщаше в основния съперник на епископа за духовното върховенство в Лузитания. В някои отношения той дори стоеше по-високо от епископа; на повечето светове на всеки архиепископ се падаше само по един игумен за Децата, докато на всеки епископ имаше по един директор на училищната система.