Сейфейрото поклати глава:
— Не, Говорителю Андрю. Ти не разбираш силата на чувството за вина. Хората не съсипват живота си заради някакви си късчета информация — но го правят заради къде-къде по-малко самообвинение. Нали разбираш, тя се е омъжила за Маркос Рибейра. И това наистина е самобичуване.
Ендър не си направи труда да възрази. Прави бяха за чувството на вина у Новиня: защо иначе ще се остави Маркос Рибейра да я бие, без изобщо да се оплаче? Вината си съществуваше. Но друга бе причината тя да се омъжи за Марсау. Той е бил безплоден и се е срамувал от това; за да скрие липсата на мъжественост от хората, би понесъл брак, обречен на постоянно прелюбодеяние. Новиня е била готова да страда, но не и да живее без тялото на Либо и без децата на Либо. Не, причината да не се омъжи за Либо е да го държи далеч от тайните във файловете си, защото онова, което се съдържа в тях, би накарало прасенцата да го убият.
И каква ирония! Каква ирония на съдбата е, че и бездруго са го убили.
След като се върна в къщурката си, Ендър седна пред терминала и започна да вика Джейн — отново и отново. Тя не му проговори по целия път до дома, макар че веднага, щом включи интерфейса, той й се извини най-сърдечно. Не отговори и по терминала.
Чак сега той осъзна, че бижуто е означавало за нея далеч повече, отколкото за самия него. Той просто си спестяваше дразнещата го намеса, досущ като непокорно дете. Ала за нея бижуто бе постоянен контакт с единственото човешко същество, което я познаваше. И преди бяха прекъсвали връзката, при това много пъти — по време на междузвезден полет, по време на сън; ала сега за първи път той я бе изключил. Беше все едно единственият човек, който я познава, да откаже да признае съществуването й.
Представи си я като Куара, плачеща в леглото си, копнееща някой да я вземе, да я прегърне и успокои. Само че тя не беше дете от плът и кръв. Не можеше да отиде и да я намери. Можеше само да чака и да се надява тя да се върне.
Какво знаеше за нея? Нямаше начин да отгатне колко дълбоки бяха чувствата й. Съществуваше дори малка възможност да е смятала бижуто за самата себе си и като го бе изключил, той да я е убил.
Не, рече си той. Тя е там, някъде във филотичните връзки между стотиците ансибали, пръснати из звездните системи на Стоте свята.
— Прости ми — набра той на клавиатурата на терминала. — Нуждая се от теб.
Ала бижуто в ухото му си оставаше безмълвно, терминалът — студен и неподвижен. Не бе осъзнавал колко зависим беше станал от нейното постоянно присъствие. Мислеше си, че цени високо самотата; но сега, след като самотата му бе наложена, изпита острата нужда да говори, някой да го чуе, сякаш не беше сигурен дори дали съществува, без разговорът с някого да доказва съществуването му.
Той даже извади Царицата на кошера от скривалището й, макар че онова, което ги свързваше, едва ли можеше да бъде определено като разговор. Но и това сега бе все пак някаква възможност. Мислите й стигаха до него разлети, слаби и без думите, които я затрудняваха; просто чувството за въпрос, образът на пашкула й, поставен на хладно и влажно място — като пещера или кухина на живо дърво. <Сега?> — сякаш питаше тя. Не, трябваше да отвърне той, още не, съжалявам — ала тя не се задоволи с извинението му, просто се изплъзна и се завърна към онова или към оногова, с когото обичаше да води своите разговори, а за Ендър не остана нищо друго, освен да заспи.
А после, когато късно през нощта се събуди, разяждан от чувството за вина заради онова, което тъй безчувствено бе сторил с Джейн, той седна отново пред терминала и набра:
— Върни се при мен, Джейн. Обичам те.
След това изпрати съобщението си по ансибала — там, където тя не би могла да го пренебрегне. Някой в канцеларията на кметицата щеше да го прочете, както се четяха всички открити съобщения по ансибала; не ще и дума, че кметицата, епископът и дом Кристау щяха да го узнаят още на сутринта. Нека се питат коя е Джейн и защо Говорителя я вика посред нощ през всичките онези светлинни години. Ендър не даваше и пет пари. Защото сега вече бе изгубил и Валънтайн, и Джейн и за първи път от двайсет години беше абсолютно сам.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЖЕЙН
Властта на Междузвездния конгрес бе достатъчна, за да се запази мира не само между световете, но и между различните нации на всеки свят и този мир продължи почти две хиляди години.
Онова, което малцина разбират, е крехкостта на нашата власт. Тя не се крепи на големи армии или на непобедими армади. Тя произлиза от контрола ни върху мрежата от ансибали, които пренасят мигновено информацията от свят на свят.