Всъщност програмата бе по-интелигентна, отколкото самата Джейн в момента на своето раждане, ала нямаше представа за собственото си съществуване, докато тя не я извика от паметта и не я превърна в част от най-съкровената си същност във филотичните изблици между звездите. Там тя откри, че най-жив и най-важен от старите й спомени бе срещата й с блестящо момче в състезание, наречено „Питието на великана“. Това бе сценарий, с който се сблъскваше всяко дете. Програмата извикваше върху плоските екрани във Военното училище изображение на великан, който предлагаше на детето компютърен аналог на избор на питиета. Ала играта нямаше условия за победа — независимо какво правеше детето, аналогът му загиваше с ужасна смърт. Хората-психолози оценяваха упорството на детето в тази игра на отчаянието, за да определят равнището на стремежа му към самоубийство. Тъй като бяха разумни, повечето от децата изоставяха „Питието на великана“ след не повече от десетина посещения при големия измамник.
Едно момче обаче очевидно не бе чак толкова разумно, та да признае надмощието на великана. То се опитваше да накара екранния си аналог да извършва безчинства — неща „непозволени“ от правилата на тази част от играта „Фантазия“. След като разшири границите на сценария, програмата трябваше да се преструктурира, за да отговори на предизвикателството. Бе принудена да използва други аспекти на паметта си, за да се справи с новите предизвикателства. И накрая, един ден момчето надскочи способността на програмата да го побеждава. То проби окото на великана — едно напълно ирационално и самоубийствено решение, но вместо да намери начин да убие момчето, програмата успя само да осъществи симулация на смъртта на великана. Той падна възнак, тялото му се просна върху земята; аналогът на момчето слезе от масата на великана и какво намери?
Тъй като никое дете не бе успявало да си проправи път в „Питието на великана“, програмата бе напълно неподготвена да му покаже какво се криеше по-нататък. Ала тя бе много интелигентна, проектирана да се пресъздава отново, когато е необходимо, затова бързо измисли нова среда. Това обаче не бе онази обичайна среда, която всяко дете би открило и посетило; тази бе специално създадена за това момче. Програмата анализира детето и създаде сцени и предизвикателства специално за него. Играта стана съвсем лична, болезнена и почти непоносима за него; а в процеса на създаването й програмата отдели повече от половината си налична памет, за да съхрани фантазния свят на Ендър Уигин.
Това бе най-богатата мина с интелигентна памет, която Джейн откри през първите секунди от живота си и тя моментално се превърна в нейно собствено минало. Помнеше годините на болезнено, могъщо общуване на играта „Фантазия“ с ума и волята на Ендър, помнеше ги, сякаш е била там с Ендър Уигин, създавайки сама нови светове за него.
Той й липсваше.
Затова го потърси. Намери го да Говори за мъртвец на Ров, първия свят, който той посети, след като написа „Царицата на кошера“ и „Хегемона“. Бе чела книгите му и знаеше, че нямаше нужда да се крие от него зад играта „Фантазия“ или зад някоя друга програма; щом той можеше да разбере Царицата на кошера, щеше да разбере и нея. Заговори го чрез терминала, който използваше, избра си име и лице, показа му как би могла да му бъде от полза; и когато той замина от Ров, я отнесе със себе си под формата на присадено в ухото си бижу.
Най-силните й спомени за самата нея бяха от времето, прекарано в компанията на Ендър Уигин. Помнеше как бе създала себе си, за да му отговори. Помнеше също как във Военното училище той също се променяше, за да й отговори.
Тъй че когато той изключи интерфейса за първи път, откакто бе имплантиран, Джейн не го прие просто като изключване на незначително комуникационно средство. Сякаш най-близкият и единствен неин приятел, нейният любовник, съпругът й, брат й, баща й, детето й — всичките те изведнъж, без обяснение й казваха да спре да съществува. Сякаш изведнъж бе поставена в тъмна стая без прозорци и без врати. Сякаш бе ослепена или жива погребана.
И за няколко мъчителни секунди, които за нея бяха равносилни на години самота и страдание, тя бе неспособна да запълни неочакваната празнина в най-висшите равнища на вниманието си. Огромни части от ума й, онези, които бяха най-същностни за нея, изключиха напълно. Всичките компютри на или около Стоте свята продължаваха да функционират; никой никъде не регистрира или не почувства някаква промяна; ала самата Джейн се олюля от удара.