— Чух ви да разговаряте с Куим навън — рече тя. — Крещяхте, затова можахме да чуем всичко.
Новиня усети, че се изчервява. Подразни се, че Говорителя бе чул как се скара със сина си. Това изобщо не му влизаше в работата. Нищо, свързано със семейството й, не му влизаше в работата. А и тя изобщо не одобряваше военните игри. Пък и беше толкова архаично, съвсем демоде. От стотици години не бе имало битки, ако не се броят непрекъснатите схватки с контрабандистите. Милагре беше толкова мирно място, че никой дори не притежаваше оръжие, по-опасно от шоковата палка на полицая. Олядо нямаше да види битка през целия си живот. А ето, че сега бе въвлечен във военна игра. Може би нещо, което еволюцията бе „вкарала“ в мъжкия род на вида — желанието да попилееш противника си на малки късчета или да го размажеш на земята. Или може би насилието, на което бе свидетел у дома си, го караше да си го избие чрез играта. Моя грешка. Още веднъж — моя грешка.
Най-неочаквано Олядо изпищя отчаян, след като флотилията му изчезна в серия от експлозии.
— Не го видях! Не мога да повярвам, че го направи! Аз дори не го видях да идва!
— Затова не пискай — рече Говорителя. — Върни записа и виж как го направих, за да можеш следващия път да контрираш.
— Мислех си, че Говорителите са като свещеници или нещо подобно. От къде на къде ще си толкова добър в тактиката?
Докато отговаряше, Говорителя се усмихна нарочно на Новиня.
— Понякога да накараш хората да кажат истината, е досущ като малка битка.
Олядо се облегна на стената със затворени очи, докато проиграваше записа на играта.
— Ти си бъркал в компютрите — рече Новиня. — И не особено хитро. И това ли минава за „тактика“ на Говорителите?
— Това те ядоса, нали? — усмихна се Ендър.
— Какво търсеше във файловете ми?
— Дойдох тук, за да Говоря за смъртта на Пипо.
— Аз не съм го убила. Файловете ми не ти влизат в работата.
— Ти ме повика тук.
— Промених решението си. Съжалявам. Но това не ти дава правото да…
Гласът му изведнъж изгуби сила и той приклекна пред нея, за да може тя да чуе думите му:
— Пипо е научил нещо от теб, а прасенцата са го убили заради онова, което е научил. Затова ти си „запечатала“ файловете си, тъй че никой да не разбере. Дори си отказала да се омъжиш за Либо, само и само да не получи той достъп до онова, което е видял Пипо. Съсипала си живота си и живота на всички, които обичаш, за да не позволиш Либо, а сега и Миро да научат тайната и да умрат.
Новиня почувства неочакван хлад, ръцете и краката й се разтрепериха. Той беше тук само от три дена, а вече знаеше повече от онова, за което Либо дори не се догади.
— Всичко това са лъжи — тръсна тя.
— Чуй ме, дона Иванова. Всичко това не подейства. Либо умря, въпреки всичко, нали така? Каквато и да е тайната, като я запази само за себе си, не опази живота му. И няма да спаси и Миро. Невежеството и измамата не могат да спасят никого. Познанието може да спасява.
— Никога — прошепна тя.
— Разбирам те, че си искала да предпазиш Либо или Миро, но какво означавам аз за теб? Аз съм нищо, тогава какво значение има дали ще узная истината и тя ще ме убие?
— Няма никакво значение дали ще живееш, или ще умреш — рече Новиня, — но никога няма да получиш достъп до тези файлове.
— Изглежда, не разбираш, че нямаш право да слагаш наочници на други хора. Синът ти и сестра му излизат всеки ден при прасенцата и благодарение на теб не знаят дали всяка тяхна следваща дума или действие няма да доведе до смъртната им присъда. Утре аз ще отида с тях, защото не мога да Говоря за смъртта на Пипо, без да разговарям преди това с прасенцата…
— Не искам да Говориш за смъртта на Пипо.
— Не ме интересува какво искаш, не го правя заради теб. Ала те моля да ми позволиш да узная какво е видял Пипо.
— Никога няма да разбереш какво е научил Пипо, защото той беше един добър и обичлив човек, който…
— Който е приел едно самотно, изплашено момиченце и е излекувал сърдечните му рани.
Докато казваше това, ръката му се отпусна върху рамото на Куара.
Това бе повече, отколкото Новиня можеше да понесе.
— Не смей да се сравняваш с него! Куара не е сираче, чуваш ли ме? Тя си има майка — мен — и не се нуждае от теб, никой от нас не се нуждае от теб, никой!
След което, кой знае защо, тя се разплака. Не искаше да плаче пред него. Не искаше дори да бъде тук. Той объркваше всичко. Тя се втурна към вратата и я затръшна зад гърба си. Куим беше прав. Говорителя бе същински дявол. Знаеше твърде много, изискваше твърде много, даваше твърде много, а и те вече се нуждаеха от него прекалено много. Как успя да се сдобие с такава власт над тях за такова кратко време?