Сетне й хрумна мисъл, която мигновено изсуши сълзите й и я изпълни с ужас. Той каза, че Миро и сестра му ходели всеки ден при прасенцата. Той знаеше. Той знаеше всички тайни.
Всички, освен онази, която тя сама не знаеше — онази, която Пипо някакси бе разгадал в компютърните й симулации. Ако се добереше до нея, щеше да се сдобие с всичко, което бе крила толкова време. Когато извика Говорител на мъртвите, тя искаше да узнае истината за Пипо; ала вместо това той бе дошъл и бе узнал истината за самата нея.
Вратата се затръшна. Ендър се облегна на табуретката, където бе седяла тя и оброни глава в шепи.
Чу Олядо да става и да прекосява стаята към него.
— Ти си се опитал да получиш достъп до файловете на мама — рече тихо той.
— Да — отвърна Ендър.
— Значи ме накара да те науча как да правиш проучвания, за да шпионираш майка ми. Ти ме превърна в предател.
Точно сега нямаше отговор, който да може да задоволи Олядо; Ендър не се и опита да го намери. Изчака мълчаливо Олядо да иде до вратата и да си тръгне.
Водовъртежът, в който бе попаднал, обаче не беше безшумен за Царицата на кошера. Чу я да се размърдва в съзнанието му, предизвикана от болката. Не, каза й безгласно той. Нищо не мога да направя, нищо не мога да обясня. Човешки работи, странни и чужди човешки проблеми, които не могат да бъдат разбрани.
<Аха!> Усети как тя го докосва вътрешно, докосване като от бриз, който гали листата на някое дърво; усети силата и енергията на напиращото нагоре дърво, здравото вплитане на корените му в земята, нежната игра на слънце то върху страстните му листа. <Виж какво научихме от него, Ендър, покоя, който той е намерил.> Усещането избледня, след като Царицата на кошера се оттегли от съзнанието му. Силата на дървото остана у него, покоят на смирението замести собственото му мъчително мълчание.
Това бе само миг; ехото от затръшнатата от Олядо врата още кънтеше в стаята. Куара скочи на крака и изтича до леглото му. Подскочи няколко пъти върху него.
— Издържа само броени дни — рече радостно тя. — Сега вече всички те мразят.
Ендър се изсмя кисело и се обърна да я погледне:
— И ти ли?
— О, да — отвърна тя. — Намразих те първа от всички, освен може би Куим. — Слезе от леглото и отиде до терминала. С по едно пръстче върху клавишите влезе в програмата. В пространството над терминала се появиха две колонки числа за събиране. — Искаш ли да видиш как уча аритметика?
Ендър стана и отиде до нея.
— Разбира се — склони той. — Вижда ми се обаче доста трудничко.
— Не и за мен — каза гордо тя. — Решавам ги по-бързо от всички.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЕЛА
МИРО: Прасетата наричат себе си мъжки, ала можем да се уповаваме само на думите им.
УАНДА: Защо ще лъжат?
МИРО: Знам, че си млада и наивна, ала им липсват известни „атрибути“.
УАНДА: Учила съм физическа антропология. Но кой твърди, че трябва да го правят като нас?
МИРО: Очевидно е, че не го правят така. (В интерес на истината, НИЕ изобщо не го правим.) Може би вече знам къде са гениталиите им. Онези подутини на коремите им, където окосмяването е по-светло и по-нежно.
УАНДА: Атрофирани цицки. Дори и ти ги имаш.
МИРО: Наблюдавах Лийф-ийтър и Потс вчера от около десет метра разстояние, тъй че не ги виждах много добре, но Потс галеше Лийф-ийтър по корема, значи онези подутини сигурно са били масажирани.
УАНДА: Или може би не.
МИРО: Едно нещо е сигурно. Коремът на Лийф-ийтър беше мокър — слънчевите лъчи се отразяваха, значи му е било приятно.
УАНДА: Това е перверзно.
МИРО: Защо не? Те всички са ергени, нали така? Възрастни са, ала тъй наречените им съпруги не са ги допуснали до радостта на бащинството.
УАНДА: Мисля, че един сексуално изгладнял зенадор проектира своето отчаяние върху обектите на изследването си.
Просеката беше съвсем тиха. Миро веднага забеляза, че нещо не е наред. Прасенцата не правеха нищо. Просто стояха или седяха там и толкоз. И неподвижни при това; не се чуваше дори дишането им. Всички се бяха вторачили в земята.
С изключение на Човек, който се появи от гората зад гърба му. Отиде бавно, вдървено до първата редица. Миро усети как лакътят на Уанда се притиска към него, ала не я погледна. Знаеше, че и тя си мисли за същото като него. Нима това е моментът, в който ще ни убият, досущ като Либо и Пипо?
Човек ги гледа няколко минути, без да мигне. Беше пряко силите им да го чакат толкова дълго. Ала Миро и Уанда бяха добре обучени. Не казаха нищо, дори не промениха изражението на лицата си, бяха спокойни, безметежни — така, както го бяха тренирали от години. Изкуството на некомуникирането бе първото, което трябваше да усвоят, преди Либо да вземе когото и да било от двамата със себе си. След като лицата им не издаваха нищо, след като дори не се потяха видимо под емоционалното напрежение, нито едно прасенце не можеше да го забележи. Чунким това вършеше някаква работа — Човек бе твърде изкусен в превръщането на уклончивите изявления в отговори, в извличането на факти от празни приказки. Дори абсолютната им неподвижност пак издаваше страха им, но от този кръг нямаше изход. Всичко таеше някакво излъчване.