— Ти не каза нищо — рече Човек. — Не каза нито „да“, нито „не“.
Миро все още не отговаряше.
Неколцина от прасенцата около тях се изправиха. Миро нямаше представа какво правеха, обаче самото им размърдване, като реплика на непреклонното мълчание на Миро, изглеждаше заплашително. Уанда, която никога не се бе поддавала на страха, се огъна пред заплахата, отправена към Миро.
— Той казва „да“ — прошепна тя.
— Той казва „да“, но не промълви и дума от твое име. Ти каза „не“, но се обади вместо него. — Човек извади с пръст слюнка от устата си и я тръсна на земята. — Ти си едно нищо.
Човек неочаквано се превъртя в задно салто, усука се по средата му, приземи се с гръб към тях и си тръгна. Другите прасенца мигновено живнаха, забързаха подире му, а той ги поведе към края на гората, далеч от Миро и Уанда.
Човек рязко спря. Друго прасенце, вместо да го следва, бе застанало пред него. Беше Лийф-ийтър. Ако си казаха нещо, то Миро не го чу, нито пък видя устите им да се размърдват. Видя обаче как Лийф-ийтър посегна и докосна корема на Човек. Ръката му остана там за миг, сетне Лийф-ийтър се обърна и офейка в храстите като някой младок.
В следващия миг изчезнаха и останалите прасенца.
— Това беше битка — рече Миро. — Между Човек и Лийф-ийтър. Те са на противоположни страни.
— За какво? — попита Уанда.
— Бих искал да знам. Но мога само да предположа. Ако доведем Говорителя, ще спечели Човек. Ако не го направим, победител ще е Лийф-ийтър.
— И какво ще спечели? Защото ако доведем Говорителя, той ще ни предаде и тогава всички ще загубим.
— Няма да ни предаде.
— И защо да не го направи, след като ти самият ме предаде по такъв начин?
Репликата й прозвуча като камшик и той едва не извика от болезненото ужилване на думите й.
— Аз съм те предал! — прошепна. — Еу няо. Аме.
„Не и аз. Никога.“
— Татко винаги казваше: „Бъдете винаги заедно пред прасенцата, не им давайте да разберат разногласията ви“, а ти…
— А аз! Аз не им казах „да“. Ти бе онази, която им каза „не“, ти бе онази, която зае позиция, с която знаеше, че не съм съгласен!
— Тогава, след като не сме постигнали съгласие, твоята работа е да…
Тя се сепна. Чак сега осъзна какво всъщност казваше. Ала това не попречи на Миро да разбере какво щеше да изрече. Негова работа бе да прави онова, което тя казва, докато не промени мнението си. Сякаш й бе стажант.
— А аз пък си мислех, че сме заедно във всичко това.
Той се обърна и си тръгна през гората обратно към Милагре.
— Миро — извика тя подире му. — Миро, не исках да кажа, че…
Той я изчака да го настигне, сетне я хвана за ръка и прошепна яростно:
— Не викай! Или не те интересува дали прасенцата ни чуват или не? Нима главният зенадор е решил, че вече може да им позволяваме да виждат всичко, дори как началникът строява подчинения си?
— Аз не съм началник, аз…
— Така е, не си.
Той се обърна и отново закрачи.
— Но Либо бе мой баща, затова, разбира се, съм…
— …зенадор по наследствено право — продължи той. — Наследствено право, нали така? А аз какъв съм по това право? Някакъв кретен, който пребива жена си? — Хвана я за ръцете и ги стисна жестоко. — Това ли искаш да бъда? Умалено копие на моя паизиньо?
— Пусни ме!
Той я отблъсна.
— Твоят чирак смята, че днес постъпи глупаво — рече Миро. — Чиракът ти освен това смята, че би трябвало да се довериш на преценката му за Говорителя, чиракът ти смята още, че би трябвало да се довериш на оценката му колко насериозно приемат прасенцата всичко това, защото грешиш ужасно и в двете неща, а току-що може би пожертва живота на Човек.
Обвинението бе немислимо, ала и двамата се бояха тъкмо от това: че Човек ще свърши като Рутър, както и доста други преди него — изкормен, с посаден в гръдния му кош филиз.
Миро разбра, че бе несправедлив, знаеше, че тя имаше право да му се ядоса. Нямаше основание да я вини, след като нито един от двамата не можеше да знае какво евентуално очакваше Човек, докато не стане твърде късно.
Уанда обаче не се ядоса. Вместо това видимо се успокои, задиша равномерно и лицето й стана безизразно. Миро последва примера й и направи същото.
— Онова, което има значение — рече Уанда, — е да постигнем най-доброто. Екзекуциите винаги се извършват нощем. За да реабилитираме Човек, трябва да доведем Говорителя тук този следобед, преди да е мръкнало.
Миро кимна:
— Да — рече той. — И извинявай.
— Ти — също — каза тя.
— След като не знаем какво правим, то никой не носи вина, ако го направим погрешно.
— Ще ми се да вярвам, че правилният избор е възможен.