— Би могло да е спонтанно поколение.
— Да, добре, бих искала да намеря информация, за да проверя й някои алтернативни хипотези, но мама не ми дава. Зададох й този въпрос и тя ме накара да поема целия процес на тестването на амаранта, за да нямам време да се калям край реката. И още един въпрос. Защо тук има толкова малко видове? На всяка друга планета, дори на почти пустинните, като Трондхайм, съществуват хиляди видове, поне във водата. А тук, доколкото знам, те се броят на пръсти. Кабрите са единствените преживни, които ядат тревата капим. С изключение на кабрите прасенцата са единствените по-големи животни, които сме виждали. И съществува само един вид дървета. Само един вид трева в прерията — капимът; единственото конкурентно растение е тропеката — дългата лоза-лиан, която се вие с метри — ксингадората прави гнездата си в тези лиани. Това е. Ксингадората яде само мухите-смукачи и нищо друго. Мухите ядат водорасли по бреговете на реката. И от нашия боклук и — това е. Нищо не яде ксингадората. Нищо не яде кабрата.
— Много ограничен свят. — рече Говорителя.
— Невъзможно ограничен. Съществуват десет хиляди екологични ниши, които са напълно незаети. Няма начин еволюцията да е оставила този свят тъй беден.
— Освен ако не се е случило някакво бедствие.
— Точно така.
— Нещо, което да е изтребило всичко, освен шепа видове, които са успели да се приспособят.
— Да — рече Ела. — Нали разбираш? И аз имам доказателство. Кабрите имат поведенски модел на струпване. Когато приближиш и те подушат, възрастните животни образуват кръг с глави навътре, за да могат да изритат нашественика и да защитят малките.
— Много от стадните животни го правят.
— Да ги защитят от какво? Прасенцата са изцяло горски обитатели — те никога не ловуват в прерията. Какъвто и да бил онзи хищник, принудил кабрите да развият своя поведенски модел, вече е изчезнал. И то неотдавна — през последните сто хиляди, може би през последните милион години.
— Няма доказателства да е падал метеорит през последните двайсет милиона години.
— Няма. Такава катастрофа би унищожила всички едри животни и растения, но би оставила стотици по-малки; или може би би ликвидирала целия живот на сушата и би пощадила живота в морето. Но тук земята, морето, цялата среда е била опоскана, а все пак няколко големи твари са оцелели. Не, мисля, че е било болест. Болест, която е помела всички граници между видовете, болест, която може да се приспособява към всичко живо. Разбира се, ние не можем да я забележим сега, защото оцелелите видове са се приспособили към нея. И вече е част от нормалния им начин на живот. Единствената възможност да открием болестта е…
— Ако я схванем — рече Говорителя. — Десколадата.
— Разбираш ли? Всичко опира пак до Десколадата. Баба и дядо са намерили начин да спрат човешките жертви, но за това са се изисквали най-добрите генетични манипулации. Кабрата, водните змии също са намерили начин да се приспособят, но се съмнявам, че това е станало с допълнения към хранителния им режим. Мисля, че всичко е свързано. Странните аномалии в процеса на възпроизвеждане, пустотата на екосистемата, всичко ни връща пак към елементите на Десколадата, а мама не ме допуска да ги изследвам. Не ми позволява да разбера какви са, как действат, как биха могли да имат нещо общо с…
— …с прасенцата.
— Ами, да, разбира се, но не само с тях, а с всички животни…
Говорителя изглеждаше така, сякаш потискаше вълнението си. Сякаш тя току-що му бе обяснила нещо много трудно.
— Онази нощ, когато е умрял Пипо, тя е запечатала всички файлове от текущата си работа и всички файлове, съдържащи изследванията върху Десколадата. Онова, което е показала на Пипо, е имало нещо общо с елементите на Десколадата и то е било свързано с прасенцата…
— Тогава ли е запечатала файловете? — попита Ела.
— Да. Да.
— В такъв случай значи съм права, нали?