— Но не и пряко самите тях.
Току бяха навлезли всред дърветата; на фона на шарената сянка лицата им бяха неразгадаеми. Ала той знаеше какво биха му казали израженията им. Раздразнение, възмущение, презрение — как смее този неквалифициран чужденец да поставя под въпрос професионалния им подход? Ето как:
— Вие в самата си същност сте убедени в културното си превъзходство. Вършите Съмнителните си дейности, за да помогнете на горките малки прасенца, ала за нищо на света няма да забележите кога те могат да научат вас самите на нещо.
— Като какво? — попита Уанда. — Като например как убиват най-големия си благодетел, как го измъчват до смърт, след като е спасил живота на десетки от техните съпруги и деца ли?
— Тогава защо се примирявате? Защо им помагате след стореното от тях?
Миро се мушна между Уанда и Ендър. Да я защити, помисли си Ендър, или да й попречи да разкрие слабостта си.
— Ние сме професионалисти. Разбираме, че има културни различия, които не можем да обясним…
— Вие приемате, че прасенцата са животни и не можете да ги осъждате за убийството на Либо и на Пипо повече, отколкото бихте обвинили кабрата, че дъвче капим.
— Точно така — рече Миро.
Ендър се усмихна:
— И точно заради това няма никога да научите нещо от тях. Защото ги смятате за животни.
— Ние ги смятаме за рамани! — Уанда избута Миро и излезе пред него. Очевидно не се нуждаеше много да бъде защитавана.
— Отнасяте се към тях така, сякаш не са отговорни за собствените си действия — рече Ендър. — Раманите са отговорни за онова, което вършат.
— А ти какво възнамеряваш да направиш? — попита го саркастично Уанда. — Да дойдеш и да ги подложиш на съд ли?
— Ето какво ще ви кажа. Прасенцата са научили повече за мен от мъртвия Рутър, отколкото знаете вие, макар да съм с вас.
— Какво би трябвало да означава това? Че действително си истинският Говорител ли? — Миро очевидно сметна това предположение за нелепо в невъзможно. — Предполагам, че имаш и някой и друг бъгер, който обикаля в орбита със звездолета ти и чака да го доведеш и…
— Означава едно — прекъсна го Уанда: — този аматьор смята, че е по-добре квалифициран от нас да се справи с прасенцата. Що се отнася до мен, това е доказателство, че не биваше изобщо да се съгласяваме да го водим при…
В този миг Уанда се спря да говори, защото изпод храсталака се подаде едно прасенце. Беше по-малко, отколкото Ендър бе очаквал. Мирисът му, макар и не съвсем неприятен, беше по-силен, отколкото можеше да му внуши компютърната симулация на Джейн.
— Твърде късно — прошепна Ендър. — Мисля, че вече се срещнахме.
Изражението на прасенцето, ако изобщо имаше такова, беше напълно неразгадаемо за Ендър. Миро и Уанда обаче долавяха нещо от този език на жестовете.
— Той е удивен — прошепна Уанда.
Като му показваше, че разбира онова, което той не схваща, тя го поставяше на мястото му. Добре. Ендър знаеше, че тук е новак. Надяваше се обаче, че ги бе пораздрусал малко, че ги бе извадил от неоспорвания им начин на мислене. Очевидно бе, че следваха добре установени шаблони. Ако се надяваше да получи изобщо помощ от тях, те трябваше да нарушат тези стари модели и да стигнат до нови заключения.
— Лийф-ийтър — рече Миро.
Лийф-ийтър не откъсваше поглед от Ендър.
— Говорителя на мъртвите — рече той.
— Ние го доведохме — каза Уанда.
Лийф-ийтър се обърна и изчезна в храстите.
— Какво означава това? — попита Ендър. — Че си тръгна ли?
— Да не искаш да кажеш, че още не си разбрал? — попита Уанда.
— Независимо дали ви харесва, или не — рече Ендър, — прасенцата искат да говорят с мен и аз ще разговарям с тях. Мисля, че ще е по-добре, ако ми помагате да се ориентирам какво става. Или вие също не разбирате?
Видя как се борят с раздразнението си. Но сетне, за радост на Ендър, Миро взе решение. Вместо да говори надменно, заприказва простичко, меко:
— Да. И ние не разбираме. Все още си играем на догадки с прасенцата. Те ни задават въпроси, ние им задаваме въпроси и въпреки всичките ни усилия, нито те, нито ние някога сме разкривали нещо особено. Дори не им задаваме въпроси, чиито отговори наистина искаме да узнаем, защото се боим, че ще научат от въпросите ни повече за нас.
Уанда не желаеше да се съобрази с решението на Миро да сътрудничи:
— Ние знаем повече, отколкото ти ще научиш за двайсет години — рече тя. — И си луд, ако смяташ, че можеш да узнаеш онова, което ние знаем, в един десетминутен разговор в гората.
— Нямам нужда да науча онова, което вие знаете — рече Ендър.
— Така ли смяташ? — попита Уанда.
— Защото сте с мен — усмихна се Ендър.