— Изглежда, аз не съм единственият, който има нужда от психолог — отговорих.
Сервитьорът ни тъкмо ми донесе сметката, когато телефонът на Черил иззвъня. Тя хвърли поглед на името, изписало се на екрана, и изражението й мигом се промени. Обаждането, изглежда, беше сериозно и тя вдигна.
Успях да чуя само нейната част от разговора. Черил не каза много, но и малкото думи, които успя да изрече, ми се сториха зловещи.
„О, не! Сигурни ли са? Боже! Толкова много съжалявам — а накрая добави: — Със Зак сме на пресечката на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню. Елате да ни вземете, ще дойдем с вас.“
Тя затвори, а по лицето й покапаха сълзи.
— Беше Кайли — каза тя. — Току-що е получила телефонно обаждане от капитана на Четиридесет и четвърти участък в Бронкс.
— Божичко! Какво е станало?
— Открили са тялото на Спенс на някакъв паркинг. Бил е прострелян в главата.
Трета част
Някой дни са диаманти, други — просто камъни
41
— Какво знаем? — попитах аз.
— Много малко — отвърна Черил. — Сигналът е бил по анонимно обаждане до 911. Първият пристигнал полицай е идентифицирал Спенс, портфейлът му е лежал на земята. Не е имало пари, но в данните му за контакт в случай на спешност е посочено „Съпруга: детектив Кайли Макдоналд, нюйоркска полиция“. И то е задействало мигновено системата, защото звучи почти като „убит полицай“. Това е всичко, което знам, с изключение на факта, че Кайли идва насам, за да разпознае тялото.
— Боже, надявам се, че не шофира сама.
— Не е чак толкова луда, а дори и да беше опитала, никой не е чак толкова луд, че да й позволи — отбеляза Черил.
Намирахме се на ъгъла на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню и аз излязох напред, за да огледам по-добре пътя по авенюто. В далечината проблясваха полицейски светлини, нямаше сирени, но се движеха доста бързо насам.
— Идват — казах на Черил. — Не знам по кое време ще се прибера, но ще ти пиша съобщения, за да те държа в течение.
— Ще ми пишеш ли? — изуми се тя, а гласът й изведнъж прозвуча остро: — Зак, къде се отнесе пак? И аз идвам с теб!
Това ме остави безмълвен.
— Черил, става въпрос за местопрестъпление. Откога психолозите…
— Откога ли? Бил е убит съпругът на полицейски служител — заговори гневно тя. — Моята работа е да оценя състоянието на Кайли и да определя дали е подходящо да продължи да изпълнява службата си, точно както съм правила стотици пъти досега, а доколкото знам от опит, няма да е подходящо.
— Извинявай — измърморих аз, — всички сме много шокирани. Не съобразих това…
Тя не каза нищо и аз се зачудих дали току-що само с една глупава забележка не бях заличил всички положителни впечатления от последните два часа, прекарани с нея.
Конвоят приближи към нас и спря — бяха две патрулни коли, следвани от микробус форд и още две патрулки. Микробусът спря точно пред нас, един униформен полицай изскочи от него и плъзна настрани страничната му врата. Качих се вътре, а Черил седна на средния ред седалки до Кайли. Тя плачеше и Черил я прегърна приятелски през раменете, въпреки че не бях сигурен доколко утешително би могло да подейства това.
— Вината е моя — изхлипа Кайли веднага щом потеглихме. — Не трябваше да го изритвам от апартамента така.
— Не ти си го изритала — възрази Черил, — включила си го в програма за лечение.
— Беше само дневен център — поклати глава Кайли. — Можеше да го оставя да се прибира у дома.
— Наистина ли смяташ, че това би променило нещо? — попита я Черил, а гласът й беше тих и успокояващ, без никаква следа от осъждане. — Наркоманите живеят в ежедневен риск за живота си. Никой не може да ги спре, а когато всичко приключи трагично, вината не е на никой друг, освен на самите тях. И ти самата добре знаеш това.
— Благодаря ти — прошепна Кайли и кимна.
Черил ме погледна за миг, сякаш искаше да се увери за всеки случай, че вече бях разбрал защо присъствието й тук беше необходимо по време на това пътуване.
Уличното движение не беше натоварено, а върволицата от примигващи полицейски светлини бързо разчисти пътя ни напред. Понесохме се с максимална скорост през Испански Харлем и през моста Медисън, към южната част на града и най-опасните му квартали.