През седемдесетте години на двайсети век Южен Бронкс е бил центърът на убийства, изнасилвания, грабежи и палежи за целите Съединени щати, а всеобщият вик Бронкс гори! отеквал из цяла Америка. В наши дни много от изгорените сгради са заменени с нови, но при повече от половината население на района, живеещо под прага на бедността, кварталът все още е притегателна точка за банди, наркопласьори и престъпници.
Щом свихме по Източна сто шейсет и трета улица, си помислих за „безопасните места“ в града, в които се продаваше дрога, и се зачудих какво ли беше привлякло интелигентен и преуспял бял мъж да дойде в тъмните и неприветливи улици под сенките на стадиона на „Янките“.
И тогава думите на Черил отекнаха в съзнанието ми: Наркозависимите рискуват живота си всеки ден. Спенс Харингтън го беше правил прекалено често.
Микробусът спря, вратата му се отвори и един висок мъж с ветроупорно яке с емблемата на нюйоркската полиция се представи на Кайли.
— Детектив Питър Вархол — каза той. После допълни: — Съжалявам за загубата ви, детектив Макдоналд.
Той ни поведе към местопрестъплението. С Кайли се бяхме сблъсквали с подобни гледки многократно — забутано и западнало място в покрайнините на града, сделка за купуване на наркотици, ескалирала до убийство, тяло, увито с чаршаф. Някои ченгета разправят, че са имунизирани против подобни гледки, но на мен винаги ми действат отвратително. Разликата беше, че този път нещата бяха лични.
С Черил предвидливо изостанахме на почтително разстояние, оставяйки Кайли първа да се доближи до тялото. Един полицай повдигна чаршафа и тя падна на колене. Само след секунди се свлече напред по очи и цялата се затресе в конвулсивен плач.
Черил се приближи и коленичи до нея, след което се прекръсти и рязко се изправи.
— Зак — каза тя и направи знак с глава към трупа.
Пристъпих напред и паднах на колене до Кайли. Мъжът на земята беше с отвратителна кървава огнестрелна рана в средата на челото. Очите му бяха широко отворени, а в погледа му завинаги беше застинало безкрайно учудване.
Беше мъртъв. Беше убит с един хладнокръвен изстрел. Но това не беше Спенс.
42
— За пръв път ми се случва да сгреша при обаждане за починал човек — оправда се детектив Вархол пред Кайли. — Сигурно си мислите, че съм идиот.
— Вината не е ваша — каза тя. — Първият дошъл на местопрестъплението е видял моето име в портфейла на Спенс. Обадиха ми се още преди вие да пристигнете на мястото.
— Знам, но полицаят, който е идентифицирал тялото, е трябвало да внимава — ядосваше се Вархол. — Макар че жертвата доста прилича на съпруга ви, съдейки по снимката на шофьорската му книжка. Лесно е да се допусне грешка, но проклет да съм, още с пристигането тук можеше да огледам тялото по-добре.
Виновните извинения продължиха още малко, както го изискваше ситуацията, а аз си мислех колко хладнокръвен беше този тип Вархол, щом така безпроблемно успя да превключи на нова вълна.
— Разпознахте жертвата, нали? — попита той отново Кайли.
Тя не назова човека по име, но Вархол имаше добри полицейски инстинкти, а и беше успял да я обезоръжи достатъчно, за да я залови неподготвена.
Несподелянето на информация от значение за разследването е едно, лъжата е съвсем друго. Кайли реши да сътрудничи.
— Малкото му име е Марко. Не знам каква е фамилията му — призна тя. — Съпругът ми е телевизионен продуцент, а Марко работеше във фирмата за кетъринг, която обслужваше продукциите на Спенс.
Вархол зачака да чуе още нещо, но това беше всичко, което тя реши да сподели.
— Детектив Макдоналд — започна той, — това е било наркосделка, прераснала в убийство. Ако съпругът ви употребява наркотици, си е ваш проблем. Моят е, че имам да разкривам убийство и ще ми е нужна всяка помощ, която мога да получа.
Кайли го запозна с това, което бяхме открили в апартамента на Шели.
— А онова хлапе Сет? — попита Вархол. — Знаете ли фамилното му име?
— Не.
— Имате ли някаква представа как можем да го намерим?
— Работи в „Силвъркъп Студиос“. Защо не се отбиете направо там рано утре сутринта? Обикновено отварят към седем — предложи тя.
— На сутринта — повтори многозначително Вархол.
— Моля ви — каза Кайли.
— Сега е десет и половина — добави Вархол, след като погледна часовника си, — предполагам, че можем да изчакаме до сутринта.