— Изглежда, с теб все пак достигнахме до груб консенсус — отбелязах аз.
— Май да — кимна тя и по лицето й се разля широка усмивка.
Виждах я да се усмихва за пръв път, откакто беше сритала топките на Сет Пенциг. Нещата явно започваха да се проясняват.
47
Ани Райдър отлично осъзнаваше, че не трябва да обременява сина си с твърде много факти. Това, което пропусна да спомене на Теди, беше, че Боб Влекача е познат още като Робърт Бийти, лейтенант от американските военноморски сили. Беше боец снайперист, участвал в строго профилирани мисии в Ливан, Сомалия и Никарагуа, както и на няколко други свръхсекретни локации по света, известни само на шепа генерали и техния главнокомандващ Джими Картър.
Джеръми можеше и да изглежда като безобиден сладур, но вече беше застрелял Реймънд Дейвис и за малко не беше отнесъл и Теди. Ани не искаше да рискува. Боб не беше запознат с никаква част от подробностите, но ако Джеръми имаше някакви зли намерения да тръгне след нея, щеше да му се наложи да премине първо през 120-килограмовата машина от мускули, подплатени с решимост и военно обучение.
Боб спря джипа на паркинг „Едисън“ на улица „Есекс“ и двамата заобиколиха заедно зад ъгъла. После живописната двойка измина пеша разстоянието до номер 205 на авеню „Хюстън-изток“.
Бяха преговорили логистиката предварително. Ани влезе първа. Още щом премина прага, вдъхна дълбоко и пое опияняващите аромати на печено телешко, супа с мацо кнедли, кълцан дроб и убийствената за артериите пастърма, за която Бъди винаги повтаряше, че си струвала риска за живота.
Ресторантът за деликатеси „Кац“ беше една от най-популярните туристически атракции в Ню Йорк — истинска обетована земя за чревоугодниците. За Ани той беше идеалното място за сделка. Беше безопасен заради огромния брой хора наоколо, а сред тълпите, идващи за обяд, тя щеше да бъде просто поредната никому неизвестна възрастна дама, която да бъде подмината незабелязано.
Ани отиде до щанда и поръча обяда на Теди за вкъщи, както и минивурстче в ръжен хляб и бутилка от содата на „Доктор Браун“ „Сел-Рей“ за нея самата. Откри свободна маса в дъното на ресторанта и видя влизащия в този момент Боб, който си купи сандвич и зае място на маса на пет-шест метра от нея.
Джеръми се появи точно на обяд. Той подмина щанда с храните, огледа внимателно залата, забеляза Ани и седна на масата й точно срещу нея.
— Давай да приключваме бързо — каза той и свали брезентова мъжка чанта от рамото си, оставяйки я на пода.
— Всички пари са тук. Може да провериш дали са истински, но само не искай да ги занесеш до дамската тоалетна, за да ги преброиш.
Ани взе чантата и разкопча предната й прихлупваща се част. Пачките от стодоларови банкноти вътре изглеждаха истински, миришеха като истински и на пипане бяха като истински. Тя затвори чантата и я претегли няколко пъти в ръката си.
— Какво правиш, по дяволите? — изуми се Джеръми.
— Няма нужда да ги броя — обясни тя. — Купчина от десет хиляди долара в стотачки тежи горе-долу колкото сандвич „Биг Мак“. Така като гледам, май поръчката ми е точна — добави тя и остави чантата на пода.
Джеръми се ухили.
— Отначало те помислих за някоя скапана старица, но излиза, че си не по-малко умна, отколкото си противна — отбеляза той.
— Е, това беше много мило от твоя страна — кимна Ани.
— Щом всичко това приключи, двамата с теб може и да станем приятели във Фейсбук.
— Аз ти показах моето. Сега е твой ред… — Джеръми извади бижутерска лупа от джоба си.
Ани измъкна от чантата си малък черен несесер за гримове и го плъзна по масата към него. Той отвори менюто и пъхна несесера между страниците му, след което извади огърлицата и се взря в нея през лупата.
Ако някой си беше направил труда да погледне към него в този миг, щеше да реши, че е просто поредният късоглед клиент, който се е вторачил в менюто, опитвайки да реши какво да си поръча.
Ани пое дълбоко дъх. За пръв път, откакто Теди й се беше обадил в четвъртък вечер, тя изпита чувство на облекчение. Все още нямаше представа какво ще правят със сина й, ала чантата в краката й можеше да им осигури доста възможности. Лека усмивка на задоволство пробягна по лицето й и тя отпи глътка от содата си, за да я прикрие.
И в този миг — бум!
Ани подскочи. Джеръми беше ударил масата с юмрук.
Неколцина обядващи наблизо обърнаха глави към тях, но това не възпря Джеръми. Той беше стиснал силно зъби, челюстта му се очертаваше остро под кожата на бузите му, а в очите му гореше гняв…