— Ах, ти, измамна кучко! — изсъска той, натъртвайки на всяка дума, след което натъпка огърлицата обратно в несесера и го тикна в ръцете й.
Ани се опита да осмисли случващото се.
— Не разбирам какъв е проблемът… — започна тя.
Джеръми не остана достатъчно дълго край нея, за да обясни. Той грабна чантата със стотачките, бутна стола си назад и побягна към вратата. Боб Влекача се изправи и понечи да го последва, но Ани вдигна ръка и го спря.
— Да се махаме оттук — каза тя и напъха козметичното несесерче в чантата си.
Десет минути по-късно двамата с Боб прекосяваха с джипа моста Уилямсбърг.
— Добре ли си? — наруши тишината накрая той.
Ани затвори очи. Това беше първият въпрос, който този мълчалив и силен морски пехотинец й задаваше, откакто го беше наела. А ако се съди по случилото се току-що, въпросът беше доста глупав. Боб обаче не беше от глупавите. Той беше просто добродушен човек, който се стараеше да не я засегне по някакъв начин, а последното, което той заслужаваше, беше някой от хапливите й отговори.
— Не, не съм добре — въздъхна тя и отвори очи, когато джипът се качи на рампата за пътната връзка между Бруклин и Куинс. — Благодаря, че попита.
— Знам, че не е моя работа, но какво стана, по дяволите? — заинтересува се Боб.
— Не знам. И аз все още съм в шок.
— Съжалявам — каза той, — ала понякога става така с тези бизнес сделки. Понякога нещата просто се скапват.
Измамите можеше и да се скапят в някои моменти, Ани знаеше добре това. А в определени случаи дори имаше риск някоя добре скроена измама да избухне право в лицето ти, по дяволите! На нея и Бъди това не се случваше често, но когато станеше, те не си задаваха въпроса „защо“. Просто си събираха нещата и се изнасяха скорострелно от мястото.
Това обаче беше съвсем редовна бизнес сделка. Добре де, може и да не беше съвсем редовна, но си беше най-нормално споразумение между нея и Джеръми. И всичко се скапа в момента, в който нещо го подплаши. Но какво?
Тя стисна по-силно торбичката с храната от ресторанта, която лежеше в скута й, и отново затвори очи. За капак трябваше да обяснява и на Теди защо се прибираше у дома само със сандвич с пастърма и сода. Как щеше да му обясни защо не е донесла парите?
Нямаше отговор на този въпрос. Може би Бъди щеше да знае.
48
Джеръми едва преглъщаше. Дишаше трудно и се наложи да обгърне гърдите си с ръце, за да успокои поне малко болката, която сковаваше гръдния му кош. Беше изпитвал пристъпи на паника и преди, но този беше най-мощният.
Седна с изправен гръб на задната седалка в едно такси, положи длани на коленете си и пое няколко бавни и дълбоки глътки въздух. След пет минути возене вълната на паника премина.
Добре си — успокояваше сам себе си той, — това е само временен пристъп. Отпусни се и мисли какво да предприемеш сега.
Първата хрумнала му възможност беше да направи точно това, което беше обещал на Лео да не прави — да вземе сто седемдесет и петте хиляди и да избяга с тях.
Поклати глава и отхвърли тази идея. След всичко, през което беше минал, нямаше да се задоволи само с трохите от големия удар. Трябваше да измисли нов план, но не можеше да го направи сам.
— Мамка му! — изруга той на глас. — Мисля, че връзката ни още не е приключила.
Таксито го остави пред Флатайрън Билдинг на Пето авеню и Двайсет и трета улица. Оттук до малкото имение на братята Басет на Двайсет и първа улица разстоянието не беше голямо, но той добре знаеше, че не бива да се появява без предупреждение.
На широкия пътен остров, който разделяше Пето авеню от „Бродуей“, имаше малък парк с пейки. Джеръми си купи бутилка минерална вода от уличен автомат, намери една празна пейка, седна и започна бавно да отпива. Поглъщаше я с лекота. Можеше да преглъща. Можеше да диша. Можеше да се справи с това!
Извади мобилния си телефон и изпрати текстово съобщение:
„Не мина добре. Може ли да дойда?“
Отговорът пристигна почти мигновено:
„Не!!! Брат ми е тук. Ще говорим по-късно“.
По-късно ли?, вбеси се Джеръми. Изпи наведнъж останалата вода и написа ново съобщение:
„Избери място СЕГА или идвам право у вас“.