Събрах вещите на Кайли, докато екипът по дискретното почистване й помагаше да събере обувките и панталона на Спенс, както и евентуалните други вещи, които можеха да го свържат с импровизираната наркоманска бърлога. По-малко от трийсет секунди след пристигането им тримата мъже в черно ни изтикаха през вратата навън. Двама от тях ни поведоха към дъното на дългия коридор, следвани от третия, който буташе инвалидната количка, а след тях бързахме аз и Кайли. Родриго остана последен.
Спенс мрънкаше за правата си, но нито един от костюмарите не си направи труда да го накара да млъкне. Млада двойка ни подмина в коридора, едва вдигайки глави, за да ни огледат. Имах чувството, че гледката на цяла делегация хора, дошли да изведат един луд човек от хотел в Атлантик Сити, изобщо не беше чак толкова необичайна.
Цялата операция бе режисирана до съвършенство — служебният асансьор, водещ до подземния паркинг, ни очакваше, както и необозначен микробус, с който бяхме превозени на километър и половина до Регионалния медицински център на Атлантик Сити. Още щом предадоха Спенс в ръцете на лекарите от спешното отделение, екипът от почистването изчезна, а Родриго ни придружи до ВИП чакалнята на болничното заведение.
Четиридесет и пет минути по-късно при нас дойде уморен на вид млад лекар и попита:
— Харингтън?
— Как е той? — веднага се изправи Кайли.
— Има късмет, че е жив — отговори докторът. От тона му ясно си личеше, че не изпитва съчувствие към тези, които стигаха до спешното отделение заради това, което си бяха причинили сами. — Има двустранна пневмония. Белите му дробове са били увредени при вдишването на повръщано, затова ще го задържим през следващите седемдесет и два часа за вливане на венозни антибиотици.
— Но той ще се оправи, нали? — попита Кайли и потърси уверение в погледа на младия лекар.
— Този път да — присви рамене той.
— Може ли да го видя?
— Каза, че предпочита да не се среща с посетители.
— Той е наркоман, а аз съм ченге. — Кайли показа служебната си значка. — Заведете ме при него.
52
Спенс лежеше в леглото и се взираше в тавана, когато Кайли и аз влязохме в стаята му.
— Поздравления! Най-накрая ме намерихте — изрече той, без да обърне глава, за да ни погледне. — Какво искате?
— Не знам — отговори Кайли почти игриво. — За начало бях решила да ти спася живота.
— И кой те е молил? Напуснах Ню Йорк, за да се махна от теб и опитите ти да ме спасяваш. Остави ме на мира, Кайли.
— Скъпи — продължи тя, полагайки всички усилия да запази спокойствие, — просто се опитвам да ти помогна да преминеш през това…
— Да помогнеш ли? — извърна се той настрана, за да я погледне. — Така ли наричаш това да сриташ приятеля ми в топките? Проумей го най-после с твоя упорит мозък на ченге със славата на рокзвезда, Кайли. Не можеш да ми помогнеш. Аз съм зависим. Опитах лечение и не подейства.
— Глупости! — изкрещя тя и се отказа от всякакви опити да поддържа театъра с толерантната и съчувстваща съпруга, който така или иначе не беше в стила й. — Ти беше чист цели единайсет години. Може да го направиш отново.
— Не разбираш ли? — изкрещя й той, тупвайки с юмрук върху матрака на леглото. — Аз не искам да го правя отново. Аз съм наркоман и се върнах отново към живота на наркоман! Имам нужда от друсането. Искам да се друсам. Друго не ме интересува, освен да се друсам, а ти само ми натякваш за тази проклета програма! Не помага, така че ако няма да ме арестуваш, изчезвай оттук и спри с опитите си да ме спасяваш. Ако ще се самоубивам, това си е моя работа.
— Искаш да се самоубиеш ли, задник такъв? — извика Кайли, изричайки думите с глас, който наподобяваше по-скоро ниско заплашително ръмжене. Тя посегна към кобура си, извади пистолета и го тикна към Спенс с дръжката напред. — Давай! Пръсни си мозъка още сега и ми спести агонията пак да се возя в полицейски бус към местопрестъпление, където да разпознавам тялото ти.
Спенс се извърна настрана.
— Още не си готов ли? — каза Кайли. — Добре, обади ми се, когато си готов! Ще го държа зареден! — добави тя, прибра пистолета си и изхвърча през вратата на стаята.
— Не си тръгвай — помоли Спенс.