Завари Теди, седнал на кухненската маса да пие кафе.
— Защо си станал толкова рано? — учуди се тя.
— Проклетата котка ме събуди, а и съм по-гладен, отколкото уморен. Какво носиш? — заинтересува се той.
Тя му подаде поничките и отвори Дейли Нюз, където още на втора страница имаше голям материал за братята Басет.
— Приятелчето ти Джеръми е мъртъв — каза тя, — наръгал е единия от онези братя бижутери, а другият го е застрелял.
— Супер! — ухили се Теди.
— Да, супер — кимна тя и добави: — Ей сега се връщам.
Отиде в спалнята си и се появи с обратно с огърлицата. Остави я върху вестника, все още отворен на статията за братята Басет, и извади мобилния си телефон.
— Какво правиш, мамо? — попита Теди.
— Ще я снимам — обясни тя, опитвайки се да докара правилния ъгъл.
— Защо? Нали преди малко спомена, че огърлицата не струвала нищо.
— Фалшива е, но е далеч от това да не струва нищо — уточни майка му, след което направи снимка и я изтри. — Чувал ли си някога за Джак Руби? — попита тя.
Теди се замисли за няколко секунди, след което се засмя.
— Да, той е онзи, дето е застрелял президента Кенеди.
— Близо си. Руби е застрелял онзи, който е застрелял президента. Използвал е 38-и калибър, купен за шейсет и два долара и петдесет цента — обясни тя. — Проверих го тази сутрин в интернет.
— Е, и?
— Ами колко, мислиш, че струва днес оръжието, което е убило Лий Харви Осуалд?
— Идея си нямам — сви рамене Теди и продължи да дъвче с пълна с поничка уста.
— И аз, но мога да ти кажа, че през 2008 г. пистолетът е бил продаден на колекционер за два милиона долара.
— Това е откачено, мамо. Кой би дал два милиона за някакъв си стар 38-и калибър? — учуди се Теди.
— Това се казва „сувенири от убийство“, синко. И има доста откачалки, които дават луди пари за нещо, свързано с известно престъпление.
— Значи ще продадеш огърлицата в Ибей? — светна изведнъж погледът на Теди.
— Не — каза Ани и нащрака още пет-шест снимки. — Вече съм й намерила купувач.
60
През последното денонощие бях спал едва три часа и тялото ми вече работеше само на мускули. А и дори малкото останала ми енергия изчезна след изнервената закуска с Черил. Затова се прибрах, изключих всичко, което бибипкаше, вибрираше, звънеше или пищеше, и прекарах следващите девет часа в непробуден сън.
Кайли дойде да ме вземе към шест часа вечерта, когато вече се бях избръснал, изкъпал и изпил кафето си. И бях готов за най-досадната част от работата на всеки детектив — чакането, наблюдаването и желанието някой от лошите да се появи, че да осмисли присъствието му.
— Спенс ми се обади днес следобед — заговори Кайли, докато си пробивахме път през петъчния вечерен трафик по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.
— И какво каза?
— Това няма значение, Зак. Самият факт, че ми позвъни, е моралната ми победа. Самият ти го видя миналата нощ — не може да ме търпи да съм в същата стая, камо ли да говори с мен.
— И това беше, преди да му предложиш пистолета си и да го насърчиш да си пръсне мозъка още там, на място — отбелязах аз.
— Направих го, нали? — засмя се тя. — Признавам, че това си беше малко безразсъдно.
— Защо ти се обади? — попитах.
— Да ми благодари, че съм му спасила живота.
— Надявам се, че долавяш иронията в това — отбелязах аз.
— Спри да подлагаш всичко на анализ. Важното е, че той пръв отвори вратата за възможен диалог. А като говорим за това, как мина снощи с Черил, щом се прибра?
— Фантастично. Посрещна ме така, все едно съм Ричард Лъвското сърце, завръщащ се от кръстоносен поход.
— Дрънкаш само глупости — понамръщи се Кайли.
— А ти си гледай пътя да не пропуснеш следващата отбивка — не й останах длъжен и аз.
Тя слезе от магистралата при изхода на Гранд Стрийт и се отправихме на запад към болница „Хъдсън“ — мащабен комплекс от стомана и стъкло, изграден на границата между Чайнатаун и Малката Италия.