Не го видяхме, а всички чакащи пътници вече се бяха качили на влака. Платформата беше празна, ако изключим купчината на захвърления върху нея бял защитен гащеризон.
Гласът на кондуктора отекна от покритите с плочки стени в метростанцията: „Внимание, вратите се затварят“.
Успях да спра с тяло една от тях точно в мига, когато щеше да се затвори, и с Кайли успяхме да се промъкнем в последния вагон на влака.
Една жена забеляза пистолетите ни и изпищя.
— Полиция — изкрещях аз и двамата вдигнахме високо значките си. — Всички да останат по местата си!
Метрото беше пълно с обичайната за събота вечер навалица от млади хора и разнообразна смесица от нюйоркчани, каквито се срещат във всеки влак. Никой не каза нищо.
— Трябва да го намерим, преди да стигнем следващата спирка, иначе ще го изпуснем — каза Кайли.
— Захвърлил е гащеризона — отбелязах аз, — но не е ясно дали въобще се е качил на влака.
— Ясно е. — Кайли посочи към пода.
Наведох се, за да огледам отблизо. Петното беше малко, не по-голямо от дребна монета, но беше мокро и яркочервено.
Кръв.
64
Отворихме със сила вратата към съседния вагон и си проправихме път през него, докато не попаднахме и на друга малка капка кръв. Продължихме да вървим към предната част на влака.
— Следваща спирка „Бродуей-Лафайет“ — съобщи автоматичният глас от радиоуредбата.
— Нямаме време да претърсваме целия влак, преди да стигнем до следващата спирка — отбелязах аз.
— Значи ще си осигурим време — отвърна Кайли и натисна червения бутон на най-близкия интерком за спешни случаи.
— Тук е кондукторът — веднага реагира сърдит женски глас. — Какъв е спешният случай?
— Говори детектив Кайли Макдоналд от нюйоркската полиция. Трябва да спрете влака незабавно.
— Госпожо, намираме се на по-малко от трийсет секунди от следващата метростанция. Не можете ли да изчакате до…
— Не! — избухна Кайли — Във вагоните има въоръжен беглец. Спрете влака веднага!
Само след секунди спирачките изсвистяха рязко и влакът спря.
С извадени пистолети и значки, двамата с Кайли тръгнахме по следите на кървавата диря, водеща напред. Тъкмо бяхме влезли в следващия вагон, когато над главите ни проехтя гласът на кондуктора:
— Дами и господа, съжаляваме за забавянето, но влакът е спрян принудително заради полицейско разследване. Моля, запазете спокойствие, скоро ще разполагаме с допълнителна информация.
— Мамка му! — изруга Кайли. — Сега дори нашият човек да не знаеше, че сме след него, вече е осведомен.
Отворихме вратите на четвъртия вагон и никой вътре не отрони и дума. Само няколко втрещени пътници ни посочиха към разбития авариен изход през единия от прозорците.
Скочих на най-близката седалка, покачих се през прозореца и се спуснах на тясната ивица площ отвън край влака, минаваща по протежение на релсите. Кайли се спусна веднага след мен.
Обичайно това би бил последният момент, в който можехме да извикаме подкрепление, но служебните ни радиостанции не работеха под земята. Трябваше да се справяме сами.
Осветлението едва мъждукаше и двамата се придвижвахме напред по тясната пътека с бавни стъпки, ниско приведени. Знаехме, че мъжът пред нас имаше оръжие и можеше да открие огън от всеки тъмен ъгъл на тунела.
Чух някакъв шум зад мен. Обърнах се мигновено и насочих пистолета си към фигурата, приближаваща се откъм сенките.
— Градска полиция на Ню Йорк! — изкрещях. — Легни на земята! Веднага!
— Не стреляйте! Аз съм, това съм аз — проехтя нечий глас.
Оказа се, че е млада жена с латиноамерикански черти, облечена в униформата на кондуктор от метрото.
— По дяволите, качвайте се обратно във влака! — наредих аз.
— Машинистът току-що ми се обади по радиото — каза задъхано жената. — Не стреляйте. Онзи мъж… Той е пред влака. Почти е стигнал до спирката. Измъква се.
С Кайли побягнахме напред по тясната пътека покрай вагоните. Щом подминахме мотрисата, изскочихме на релсите отпред. На двайсетина метра пред нас се мяркаше самотна фигура на мъж, куцукащ с мъка по посока на метростанцията. Той се вкопчи в ръба на платформата, набра се и помъчи да се изтегли нагоре, но не можа и се стовари обратно на релсите.
Опита се да се изправи, но в този момент с Кайли вече го бяхме настигнали.