— Вие печелите — отрони той и хвърли оръжието си на земята.
Беше около трийсетгодишен, с късо подстригана руса коса и приятно чисто лице, което вероятно изглеждаше доста добре, когато не беше изкривено от болка.
— Как се казваш? — попитах аз.
— Рик Хоук — отговори той. — Може ли да ми направите една услуга, преди да започнете да задавате прекалено много въпроси? Доста лошо кървя.
Левият крачол на джинсите му беше подгизнал.
— Вероятно си прерязал вена — казах аз. — Ако беше артерия, досега да си мъртъв.
— Може ли да ме закарате в болница?
— Разбира се, господин Хоук — съгласих се аз. — Трябва само да проверим дали в този град е останала болница, която ще се съгласи да ви лекува.
65
Докато с Кайли ескортирахме Рик Хоук обратно до болница „Хъдсън“, останалите от бандата, облечени в бели защитни гащеризони, бяха изведени оттам с белезници — бяха трима мъже и жена, която бе заглушила сигнала на охранителните камери.
— Нощта беше добра за най-добрите ченгета в Ню Йорк — отбеляза Франк Каваларо, когато отново се събрахме в офиса му. — Няма жертви и ранени, а най-хубавата новина е, че когато се събудя утре сутрин, все още ще си бъда началник на охраната в болница „Хъдсън“.
Единият от престъпниците имаше нужда от кръвопреливане, а останалите бяха транспортирани до централния арест. С Кайли решихме да приключим с работата си за тази нощ и да оставим разпитите им за сутринта.
Прибрах се у дома малко преди полунощ.
— По-къса смяна днес, а? — пошегува се Ейнджъл, когато ме видя да влизам във фоайето на сградата. Усмихнах му се и се въздържах от изкушението да го попитам дали приятелката ми беше горе в апартамента ми.
Нямаше я. Нямаше и оставена бележка.
Дрехите ми изглеждаха и миришеха така, сякаш бяха носени от клошар. Смъкнах ги, взех си душ, облякох чисто бельо и тениска, отворих си кофичка кисело мляко с вкус на праскова и се стоварих на дивана пред телевизора.
Беше дванайсет и петнайсет часът след полунощ в неделя — последният трийсети ден от неуспешния експеримент да съжителствам с жената, която обичах. Пробните опити бяха приключили и донякъде аз бях виновен за провала. Очаквах, че скоро щях да бъда натирен от връзката ни.
Е, значи животът ти занапред ще бъде такъв, Закъри — помислих си аз. — Ще седиш сам в апартамента си по гащи, ще цъкаш бутоните на дистанционното и ще ядеш ферментирало мляко с полезни бактерии и плодов вкус по твой избор. Колко жалко.
Тъкмо се настанявах по-удобно на местенцето си за самосъжаление, когато входната врата се отвори.
— Здрасти.
Беше Черил.
— Къде беше? — погледнах я изумено и подскочих от дивана. — Седя тук цяла вечер и те чакам — добавих, опитвайки да задържа сериозната си физиономия, ала се оказа невъзможно.
И двамата едновременно избухнахме в смях. Това нямаше да промени фактите, но поне разчупи леда помежду ни.
— Майка ми имаше свободен билет за Палячи и тъй като нямах какво по-интересно да правя, отидох с нея — каза Черил.
— Този Палячи е новият, когото взеха да играе за „Никс“, нали? — пошегувах се аз.
Тя се разсмя и седна на дивана до мен.
— Прибрал си се у дома рано, при условие че щеше да си дежурен цяла нощ. Успяхте ли да хванете лошите? — поинтересува се тя.
— Цели петима.
— Поздравления. Това значи ли, че си бил прекалено зает, за да обмислиш твоята идея за това накъде ще продължи връзката ни?
— Точно обратното. През цялото време мислих само за това.
— И какво измисли?
— Защо не ми споделиш първо твоето решение?
— Не. Ти си пръв, Зак. Давай смело — подкани ме тя.
— Обичам те — прошепнах. — И не искам да те изгубя.
— И аз те обичам. — Тя постави ръка на коляното ми. — И определено не искам да ме изгубиш.
— Чух добре какво каза в петък сутринта в закусвалнята. Мислех, че ако заживеем заедно, ще се сближим още повече, ала излиза, че се фокусираме почти изцяло върху това колко много от времето си не можем да прекарваме заедно. Винаги изглеждаш тъй дяволски щастлива, когато ме видиш да влизам. Никога не се бях замислял как ли се чувстваш ти, когато се прибереш у дома и аз не съм тук.