— Инцидент ли? — изкрещях аз. — Някакъв маниак току-що се опита да убие двама детективи от полицията на Ню Йорк. По дяволите юрисдикцията! Не ми пука кого ще изпратите. Имаме избягал убиец и той държи заложник. Искам местно подкрепление, шерифската служба, въздушните сили — всеки и всички, които биха могли да ни помогнат да пресечем пътя му за бягство и да го спрем.
Теди ме изгледа изумен откъм задната врата на микробуса, без да смее да свали ръцете си.
— Идват ли? — попита той.
— И аз знам колкото и ти… А сега свали тези ръце и ела да ни помогнеш да излезем.
Теди задържа вратата отворена, за да изпълзим навън. След прекараните няколко часа в буса студеният въздух ни се отрази добре. Изправих се и прехвърлих цялата тежест на тялото си върху дясното ми коляно — болеше ме силно, но ставата ме удържа.
Кайли приседна на един дънер, взе шепа сняг и го притисна към дълбоката рана на главата си.
Радиостанцията ми изпука и натиснах бутона, за да приема разговора с диспечера. Този път гласът беше различен, звучеше по-зряло и по-спокойно.
— Поемаме случая, детективе — каза човекът отсреща. — Щатските изпращат хеликоптер, а областният шериф ще организира пътни блокади на входовете на „Таконик“ и на петдесет километра и в двете му посоки.
— Това няма да помогне — възразих аз, — този тип е на единствения път за бягство оттук, а по него не може да се кара бързо. Най-добрият начин да го спрем е да пресечем пътя му веднага. Колко бързо можете да изпратите екип до мястото, където пътят към Лейкшор Драйв се пресича с Мохеган авеню?
Последва дълго мълчание, след което гласът се включи отново:
— Мога да пренасоча някои от щатските ченгета и вероятно да ги позиционирам на място за дванайсет минути.
— Дотогава той ще е духнал и няма да се качи на магистрала „Таконик“ — обясних. — Познава всички второстепенни шосета, включително и заешките следи в радиус на километри оттук. Предайте на щатските, че имаме нужда от хеликоптера веднага или ще го изгубим.
Оставих радиостанцията и изпълних спокойния горски въздух с шумна поредица от ругатни.
— Какво става? — попита Теди.
Не бях в настроение за постоянните му въпроси.
— Опитваме се да получим проклето подкрепление от другата страна на езерото, преди Басет да е стигнал дотам — троснато отговорих аз. — Само че в целия щат Ню Йорк няма нито едно ченге, което да е достатъчно близо. Ето това става!
— А защо вие двамата не тръгнете? Обещавам, че няма да се мъча да избягам. Ще ви чакам тук — предложи Теди.
— Няма как да тръгнем, Теди — мрачно отроних аз. — Както може би си забелязал, не разполагаме с кола.
— Така си е — кимна той и се замисли за няколко секунди. След това изведнъж му просветна: — Имам една идея.
— Каква? — попитах раздразнено.
— Ако искате да стигнете до отсрещната страна на езерото, защо просто не вземете лодката на господин Басет?
73
— Откъде да знаем, че имал лодка? — затюхка се Кайли, докато с мъка се катерехме обратно по стръмния хълм към пътя. — Работехме на сляпо в този микробус.
— Добре де — съгласих се аз, — ала все пак той е милионер, който обича да е сред природата. Има къща край езеро. Не е толкова трудно за двама обучени детективи да се досетят.
Теди ни помогна да се изкачим през банкета и да излезем на пътя.
— Ето там е — посочи той към покритата барака за лодки, долепена до гаража.
С Кайли спринтирахме, изпълнени с високооктанен адреналин, и взехме разстоянието до дока за минута. Там ни очакваше елегантна червена лодка „Скийтър“ с ключове все още на командното табло. Двамата скочихме вътре, тя запали двигателя и натисна газта докрай.
— Басет има сериозна преднина — изкрещя, надвиквайки двигателя, — само че му се налага да кара пет километра по лош път.
Прекосяването на езерото със сто и дванайсет километра в час бързо ни приближи до целта ни от северната му страна. Кайли, която умееше да управлява лодки също толкова безразсъдно, колкото и шофираше, изчака до последния възможен миг, преди да изключи двигателя. Скийтърът акостира в замръзналата пръст сред тръстиките точно до предпазната мантинела, която разделяше езерото от Мохеган авеню.
— Извадихме късмет — извика тя, докато се катереше по мантинелата.
След това се затича към тъмнозеления форд — пикап, паркиран встрани на пътя. Големите златни букви на страничните му врати гласяха Екологична полиция на щата Ню Йорк.