— Вие ловувате ли? — попита Кайли.
— От дете. Стрелям по това, което е разрешено от закона, и ям това, което убия. Но хората като Басет са търсачи на силни усещания. Колкото по-рядко е животното, колкото по-защитен е видът му, толкова по-голяма е жаждата му за кръв — отбеляза екополицаят с отвращение. После попита: — А вие ловите ли риба?
— Не. — Кайли го изгледа така, сякаш той се интересуваше дали плете на една кука.
— Сезонът на пъстървата току-що започна — обясни Удръф. — Ако някога ви се прииска да разпуснете от стреса на големия град, елате насам и ще ви изведа край езерото. Важи и за двамата — побърза да добави той, в случай че някой се усъмнеше, че се опитва да сваля колежката си полицайка насред преследване на заподозрян.
Радиостанцията беше настроена на стандартната полицейска честота и хванахме отделните части от подготвяната операция. Хеликоптерът беше излетял, „Таконик“ беше покрит, а блокадата на Томпкинс Корнърс беше на мястото си. Удръф шофираше решително и завиваше без никакво колебание, личеше си, че е наясно какво прави.
— Знаете накъде точно е тръгнал, нали? — попитах го аз.
— Имам доста добра представа. Аз съм четвърто поколение екополицай, детективе. Моят прадядо е бил убит от бракониер през 1919 г. Хвърлил съм око на касапина милионер от години. Знам какви са навиците му и районите, в които ловува. За мен би било чест и привилегия аз да го обезвредя.
Пресякохме тесен път, който преминаваше през гъста гора, уловена в студа на сменящите се сезони. По земята все още имаше обширни петна от замръзнала и покрита със сняг почва, подсказващи, че зимата все още не беше готова да си отиде. Ала сред тях се забелязваха и миниатюрни зелени поници, лилави главици на минзухари и бели кокичета, които предвещаваха пролетта.
Удръф намали скоростта до 40 километра в час. На три пъти спря напълно, слиза от пикапа и оглежда района, след което продължавахме. На четвъртата ни спирка той отиде встрани от шосето, вдигна нещо от земята и се върна.
— Тук има стара просека, останала от дървосекачите — обясни той. — Поддържаме я чиста като противопожарна мярка, а и някои къмпингуващи и ловци, които знаят за нея, я използват като терен за офроуд. По нея се забелязват пресни следи от гуми. А сега открих това.
Показа ни малка топчица от червени конци.
— Прилича на откъснати нишки от някакъв плат и е със същия цвят като пуловера на заложничката — отбеляза Кайли. — Сигурно тя ги е събрала и ги е хвърлила през прозореца.
— Сега ще проверя — каза Удръф.
— И ние ще дойдем — заяви Кайли.
— Аз обаче съм с бронежилетка — предупреди той.
— А какво мислите, че е това? — Тя се потупа отпред.
— Кевлар — позна веднага Удръф. — Издържа доста добре на изстрели от ниско- до средноскоростни пистолети, но Басет е въоръжен с високоскоростна ловна пушка. Аз съм с керамична предпазна жилетка, която може да понесе такъв удар. Вашата не може.
— Е, ако се прицели в главата, никой от нас няма да оцелее — заключи Кайли. — Това си е нашата игра, затова не очаквайте, че ще седим отстрани до пътя и ще ви гледаме как се забавлявате. Тъй че хайде да вървим и да хванем това копеле.
— Да, госпожо — кимна Удръф с изражение на новооткрито възхищение в погледа. То продължи само за миг, но го разпознах. Бях го виждал преди години и при други мъже, които бяха прозрели, че детектив Кайли Макдоналд е толкова смела, колкото и красива.
Имах чувството, че предложението за релаксиращия риболов отново щеше да излезе на дневен ред, но този път моето име нямаше да присъства в списъка на поканените.
75
— Ще имаме нужда от малко огнева мощ — отбеляза Удръф и грабна полуавтоматичната пушка „Смит енд Уесън“ 7,62 мм, както и тактическата Мосберг 500 от поставките им в пикапа. — Кой от вас е по-добрият стрелец?
Посочих към Кайли и тя пое мосберга.
— Много ловци си устройват наблюдателници с камери — каза Удръф. — Онази там на дървото сигурно е негова. Ако сензорът за движение ви засече, мигновено ще изпрати снимка на мобилния му телефон. Устройствата са с обхват около двайсет метра, така че гледайте да стоите настрана.
Въпреки че Удръф ми я показа, едва успях да различа кутията, оцветена в камуфлаж, която напълно се сливаше с кората на дървото.
— Какво ще кажете да ни ги посочвате по пътя? — предложих аз.
Той се усмихна широко, пое водачеството и навлязохме в гората. Кайли и аз го следвахме на три метра. Бяха изминали трийсет минути, откакто Басет се беше врязал в микробуса ни, и дясното ми коляно вече се беше подуло дотам, че опъваше силно крачола на панталона ми. Мъчех да го облекча, куцукайки.