— Може би все пак трябва да отидем с него.
— Не, нашата компания не е това, от което се нуждае точно сега.
Обърнаха се и тръгнаха в обратната посока. Нощта се спускаше.
Осемнадесета глава
Надявайки се ровенето в документация да го разсее, Фокс влезе в домашния си кабинет. Зареди разнообразна музика в уредбата и се подготви да навакса проваления работен ден, като прекара два часа зад бюрото си.
Нахвърля чернови за няколко искови молби във връзка с имотен спор, който вероятно щеше да бъде разрешен през следващите деветдесет дни, доизглади писмо — отговор за адвокатите на ответната страна по дело за телесна повреда и продължи с редактиране на договор за партньорство.
Обичаше закона, множеството му криволици, завъртулки и прави линии. Но точно в момента трябваше признае, че работата не може да запали искра в него. По-добре бе да включи спортния канал.
Папката с информацията, събрана за Лейла, все още стоеше на бюрото му. Дразнеше го и я пъхна в едно чекмедже. Глупаво, помисли си Фокс, глупаво бе да си въобразява, че я разбира, само защото обикновено разбираше хората. Глупаво бе да мисли, че знае какво иска тя, защото такива са неговите желания.
Любовта невинаги бе достатъчна, вече го разбираше.
„По-добре е да живея за мига“, напомни си той. Можеше го добре, откакто се помнеше. Много по-разумно бе да се съсредоточи върху настоящето, отколкото да тласка себе си и Лейла към неясното и забулено в мъгла бъдеще. Тя имаше право, че бъдещето на града е под въпрос. Кой, по дяволите, ще иска да открие магазин в град, който може би няма да съществува след няколко месеца? Кой би вложил време и енергия, за да пусне корени, да изгради нещо с къртовски труд и да се надява накрая добрите да победят? Днес бяха получили грозно предупреждение, че времето изтича — за Холоу и за тях шестимата.
Това бяха глупости. Фокс гневно стана от бюрото. Пълни глупости. Ако хората разсъждаваха така, защо биха си правили труда да стават от леглото сутрин? Защо повечето от тях поне се опитваха да правят каквото трябва, както го разбират? Защо изплащаха къщи и създаваха деца, щом утрешният ден бе толкова несигурен?
Бе проявил глупостта да си въобрази, че знае желанията на Лейла. Но също толкова глупаво от нейна страна беше да се отказва от това, което могат да изградят заедно, защото бъдещето не е предначертано в стройни графи. Трябва различен подход, осъзна Фокс. Той бе адвокат, за бога, знаеше как да извърта нещата, да заобикаля пречки и намира друг път за постигане на целите. Знаеше какво е компромис, водене на преговори и достигане до златната среда.
„Е, каква е целта сега?“, запита се Фокс, докато крачеше към прозореца.
Да спасят града и жителите му, да унищожат злото, което иска да го изпепели. Това бяха големите цели, но ако оставеше настрана тези въпроси на живот и смърт, каква бе целта на Фокс Б. О’Дел?
Лейла. Живот с Лейла. Всичко друго бяха само подробности. Бе загубил топката по пътя към вратата, защото бе затънал в подробности. Трябваше само да ги отстрани. Щом успееше, щяха да останат само един мъж и една жена. Нищо по-просто или по-сложно.
Обърна се с лице към бюрото си. Щеше да хвърли папката, тя представляваше само символ на тези подробности. Когато посегна към чекмеджето, почукване на вратата го накара да се намръщи. Сигурно е Гейдж или Кал, помисли си той, докато излизаше да отвори. Нямаше време да се мотае с тях. Трябваше да поработи върху новия си, по-опростен подход за спечелването на жената, която обичаше.
Когато Фокс отвори вратата, тази жена стоеше на прага.
— Здравей, само… Сама ли си? — Изненадата му премина в раздразнение. Сграбчи ръката й и я повлече навътре. — Какво си въобразяваш, като се шляеш сама из града нощем?
— Не ми се карай. Туис не може да се надигне отново скоро след такъв ден, и освен това не съм се шляла. Дойдох направо тук. Ти не се върна.
— Не знаем какво може да направи Туис след такъв ден. И не се върнах, защото предполагах, че се нуждаеш от сън. Пък и преди днешното представление не ти беше особено приятно с мен.
— Точно затова очаквах да се върнеш и да поговорим — смушка го с пръст в гърдите тя. — Не ми се сърди за днес.
— Моля?
— Чу ме. Нямаш право да ми се сърдиш, че не заподскачах от радост, когато чух плановете, които си начертал, без да се допиташ до мен.
— Чакай малко, по дяволите.