— Вярваш — бавно каза Лейла. — Ти… виждаш всички ни като шест лъча, сплетени във въже.
— И с него ще обесим Туис.
— Толкова ги обичаш. Просто…
— А… — Този път Фокс дръпна ръката си, объркан и смутен, че тя видя повече, проникна по-дълбоко, отколкото бе очаквал. — Е, след като изяснихме това, искам още една бира.
Тръгна към кухнята и когато застана с гръб към хладилника с бира в ръка, Лейла влезе.
— Съжалявам. Не исках да…
— Нищо. Не е важно.
— Напротив. Аз… Сякаш надникнах в главата ти, в сърцето ти и видях… или почувствах тази вълна на любов, тази връзка с Гейдж и Кал. Не ме бе помолил за това, беше вмешателство.
— Слушай, процесът е сложен. Отворих съзнанието си малко повече, отколкото би трябвало, защото мислех, че е необходимо. Истината е, че не се нуждаеш от толкова помощ, колкото предполагах. Колкото и ти предполагаше.
— Не, грешиш. Наистина се нуждая от помощ. Трябва да ме научиш. — Тя застана до прозореца и се загледа в мрака навън. — Защото Гейдж е прав. Ако допускам това да бъде проблем за мен, ще бъде проблем за всички ни. А за да използвам тази способност, трябва да мога да я контролирам, за да не се ровя в мислите на всички околни.
— Ще се заловим за работа утре.
Тя кимна.
— Ще бъда готова. — Обърна се. — Ще кажеш ли на другите, че съм се качила в стаята си? Беше много странен ден.
— Разбира се.
За миг Лейла остана загледана в него.
— Искам да го кажа и извинявай, ако те смути, но мисля, че има нещо изключително в мъж, способен на толкова силна обич. Кал и Гейдж са късметлии с приятел като теб. Всеки би бил.
— Аз съм и твой приятел, Лейла.
— Надявам се. Лека нощ.
Фокс не помръдна от мястото си, след като тя излезе, и си напомни, че трябва да остане неин приятел. Да бъде това, което й е нужно, когато й е нужно.
Трета глава
В съня беше лято. Дланите лепнеха от пот и жегата изцеждаше силите като вода от парцал. В Хокинс Ууд разлистените дървета хвърляха дебела сянка, но слънцето проникваше през короните им като лазерни лъчи и заслепяваше очите му. По трънливите храсти зрееха къпини, а дивите лилии сияеха в неземно оранжево.
Той знаеше пътя. Струваше му се, че може да се придвижи и със затворени очи по тези пътеки. Майка му би нарекла това сетивна памет, помисли си Фокс. Или проблясъци от минал живот.
Обичаше тишината в тази гора, тихото жужене на насекоми, шумоленето на катерички или зайци, мелодичния хор на птици, които нямаха друга работа в горещия летен ден, освен да пеят и размахват криле.
Да, познаваше пътя, звуците и въздуха през всеки сезон, защото бе идвал тук през всички сезони. Знойни лета, буйни зелени пролети, хладни есени и сурови зими. Затова позна внезапната тръпка, която прибягна по гърба му, и промяната на светлината, сивотата, която не бе просто от преминал под слънцето облак. Позна и тихото ръмжене, което идваше отпред, отзад, отвсякъде, и заглушаваше птичите трели.
Продължи по пътеката към Хестърс Пул.
Страхът го последва. Пропълзя по кожата му като пот, накара го да побегне. Фокс нямаше оръжие, и в съня не се запита защо е дошъл тук сам и невъоръжен. Когато от дърветата — внезапно оголели — потече кръв, продължи напред. Тази кръв бе измама, тази кръв бе страх.
Спря се едва когато видя жената. Стоеше до малкото тъмно езеро, с гръб към него. Навеждаше се, събираше камъни и пълнеше джобовете си с тях.
Хестър. Хестър Дийл. В съня си извика името й, макар да знаеше, че е обречена. Не можеше да върне времето стотици години назад и да й попречи да се удави. Но не можеше и да се сдържи да не опита.
Затова отново извика, докато бързаше напред, а ръмженето премина във влажен смях на пъклено задоволство.
Недей. Недей. Нямаш вина. Нямаш вина за нищо.
Когато тя се обърна и го погледна в очите, не беше Хестър, а Лейла. Сълзите й се стичаха като горчив дъжд по восъчнобледото й лице.
Не мога да спра. Не искам да умра. Помогни ми. Не можеш ли да ми помогнеш?
Втурна се към нея, тичаше бързо, но пътеката ставаше все по-дълга, а смехът — все по-силен. Тя протегна ръце към него в отчаяна молба, преди да потъне в езерото и да изчезне.
Фокс скочи във водата. Бе ужасно, убийствено студена. Гмурна се и търси, докато паренето в дробовете го накара да изплува за глътка въздух. В гората бушуваше буря, със страховити червени светкавици, тътен на гръмотевици, огън, който поглъщаше цели дървета. Отново се гмурна, викайки Лейла със съзнанието си.