Закрачи обратно по улицата. Фокс бе високо и слабо момче, едва преминало през хилавата фаза на пубертета, с кестеняви коси, небрежно вързани отзад на конска опашка, и златистокафяви очи, скрити зад слънчеви очила. За него бе просто един обикновен ден.
Градът изглеждаше както винаги. Спокоен, малко старомоден със старите си каменни къщи и магазини, боядисани тераси и високи бордюри. Хвърли поглед назад към „Боул-а-Рама“, най-голямата сграда в града. Там работеха Кал и Гейдж.
Когато приключат с работата за деня, помисли си той, щеше да отскочи да види какво става там.
Прекоси улицата до дома на семейство Ларсън, влезе през отключената врата, където от кухнята се лееше мелодичният блус от Делтата на Бони Райт. Баща му припяваше с ясен и спокоен глас, докато нивелираше рафтовете, поръчани от госпожа Ларсън за килера. Въпреки че прозорците и задната врата стояха широко отворени, из стаята се носеше мирисът на стърготини, пот и лепилото, което бяха използвали сутринта за новия ламинат.
Баща му работеше по дънки и тениската си с надпис „Дайте шанс на мира“. Косата му бе с десет сантиметра по-дълга от тази на Фокс, вързана на опашка, на главата си носеше синя кърпа. Бе обръснал брадата и мустаците, които бе имал, откакто Фокс се помнеше, и той все още не бе свикнал да вижда лицето на баща си гладко обръснато и да съзнава колко много прилича на него.
— Някакво куче се удавило в басейна на семейство Бестлър на Лоръл Лейн — каза Фокс, а Брайън прекъсна работата си и се обърна.
— Жалко. Знае ли някой какво точно се е случило?
— Не бих казал. Някакво малко пуделче, сигурно е паднало във водата и не е могло да изплува.
— Странно, че никой не го е чул да лае. — Брайън остави инструментите и се усмихна на сина си. — Дай ми един от твоите „Слим Джимс“.
— Какви „Слим Джимс“?
— Тези в задния ти джоб. Не носиш чанта, а не се забави достатъчно, за да си се натъпкал със сладкиши. Обзалагам се, че си купил кренвирши. Дай един и майка ти няма да узнае, че сме хапвали химикали и месни продукти. Това се нарича изнудване, момчето ми.
Фокс изсумтя и извади пакета. Неслучайно бе купил два. Бащата и синът разкъсаха опаковките, отхапаха и задъвкаха в пълен синхрон.
— Плотът изглежда добре, татко.
— Да, вярно. — Брайън прокара ръка по гладката бежова повърхност. — Госпожа Ларсън не разбира от цветове, но свършихме добра работа. Не зная кого ще хвана за чирак, когато отидеш в колеж.
— Ред е на Ридж — каза Фокс, имайки предвид по-малкия си брат.
— Ридж няма да помни мерките дори две минути и може да си отреже някой пръст, като се размечтае, докато реже с триона. Не. — Брайън се усмихна, сви рамене. — Тази работа не е за Ридж, но не е и за теб. И за която и да е от сестрите ти. Мисля, че ще трябва да наема младеж, който иска да се занимава с дърводелство.
— Никога не съм казвал, че не искам. Поне не на глас.
Баща му го погледна по онзи особен начин, сякаш долавяше скрития зад думите смисъл.
— Имаш точно око и точна ръка. Няма да се нуждаеш от помощ, за да поправиш нещо, когато имаш собствена къща. Но няма да си изкарваш прехраната с чука и триона. А докато решиш какво искаш, можеш да отнесеш тези изрезки до контейнера.
Фокс събра изрезките и тръгна през тясното дворче към контейнера за отпадъци, който семейство Ларсън бяха наели за ремонта.
Погледна към съседния двор, откъдето се чуваше детска глъчка. И тогава замръзна на място, товарът в ръцете му се разпиля по земята.
Момченцата играеха с камиончета, кофички и лопатки на яркосин пясъчник. Но той не бе пълен с пясък. С омазани с кръв ръце те бутаха камиончетата си през лепкавата гадост в пясъчника. Той пристъпи назад, докато наблюдаваше как децата играеха и издаваха звуци, подобни на бръмчене, а червената течност преливаше над сините стени и течеше по зелената трева.
До оградата между двата двора, където цъфтяха хортензии, бе приклекнала дребна фигура, но това не беше дете.
Съществото оголи зъби в зловеща усмивка, когато Фокс тръгна заднешком към къщата.
— Татко! Татко!
Задушаващият ужас в гласа му накара Брайън бързо да дотича на двора.
— Какво? Какво има?
— Не… не виждаш ли?
Но още докато го изричаше, докато сочеше натам, дълбоко в себе си Фокс знаеше, че това не бе истинско.
— Какво? — Брайън енергично притисна раменете на сина си. — Какво виждаш?