— Мога.
— Не сме приключили — възрази Куин. — Трябва да преминем към втора част и да узнаем къде е скрила дневника Ан.
— Не днес.
— Права е, Русокоске. Нямаш сили за още един сеанс.
За да реши проблема, Кал я повдигна от дивана.
— Е, трудно се спори с теб. Добре, тръгваме. Благодаря, госпожо Бари.
— Джоан.
— Благодаря, Джоан. Извинявай, че провалихме цялата ви сутрин.
— Винаги сте добре дошли. Фокс, помогни на Кал с вратата. Гейдж, тръгвай със Сибил. Кажи на Брайън, че всичко е наред. Лейла… — Джоан сложи ръка на рамото й и я задържа, когато другите излязоха. — Беше много съобразително.
— Моля?
— Успя да организираш нещата така, че Куин и Кал да останат за малко насаме, а и двамата се нуждаеха точно от това. Ще те помоля за една услуга.
— Разбира се.
— Ако има нещо, с което можем или би трябвало да помогнем, ще ми кажеш ли? Фокс вероятно няма да го стри. Старае се да предпази онези, които обича. Понякога прекалява.
— Ще направя каквото мога.
— Безкрайно съм ти благодарна.
Фокс изчака, докато Лейла го настигна отвън.
— Не е нужно да идваш в кантората.
— Кал и Куин имат нужда от уединение и е най-добре да не им се пречкам.
— Вземи колата на Куин или на Сибил. Разходи се по магазините. Позанимавай се с нещо нормално.
— Работата е нормално занимание. Опитваш се да се отървеш от мен?
— Опитвам се да ти дам почивка.
— Не аз, Куин се нуждае от почивка. — Лейла се обърна, когато Сибил и Гейдж излязоха. — Ще бъда в кантората през целия ден, освен ако не съм ти нужна вкъщи.
— Ще се справя и без помощ — увери я Сибил. — Няма друга работа, освен да опиша приключението от тази сутрин, поне докато открием дневника.
— Залагаме много на този дневник — отбеляза Гейдж.
— Това е следващата стъпка.
Сибил сви рамене.
— Не мога да го открия. — Фокс разпери ръце. — Може би го е написала тук — очевидно, че е така. Но съм живял в тази къща и никога не съм имал проблясък. Снощи отново огледах навсякъде, обиколих отвътре, отвън, старата постройка, горите. Нищо.
— Навярно се нуждаеш от мен.
Очите му се втренчиха в Лейла.
— Може би е нещо, което трябва да направим заедно. Да опитаме. Все още имаме малко време сега. Можем…
— Не сега, докато родителите ми са тук, в случай че… стане нещо. Утре цялата сутрин и двамата ще бъдат извън фермата. — Далеч от опасността, ако имаше някаква опасност. — В работилницата и на сергията. Ще дойдем отново утре.
— За мен няма проблем. Е, каубой… — Сибил посочи към колата на Куин. — Да яхваме коня. — Не каза нищо друго, докато и двамата се качиха и потеглиха пред пикапа на Фокс. — Какво според теб би могло да стане, та той се бои за родителите си?
— Нищо не се е случвало нито тук, нито у родителите на Кал. Но доколкото знаем, никога досега не са били замесвани. Така че кой може да знае, по дяволите?
Сибил се замисли, докато шофираше.
— Свестни хора са.
— Страхотни.
— Прекарвал си доста време тук като дете.
— Да.
— Господи, млъкваш ли някога? — попита тя след миг. — Не мога да взема думата от теб.
— Обичам да слушам собствения си глас.
Последваха още десет секунди мълчание.
— Да опитаме с друга тема. Как мина играта на покер?
— Добре. Ти играеш ли?
— Понякога.
— Добра ли си?
— Старая се или поне се уча да бъда добра във всичко, с което се занимавам. Всъщност…
Докато вземаше завой, Сибил видя голямо черно куче, извило гръбнак по средата на пътя на няколко метра пред тях. Срещна погледа му и потисна инстинкта да удари спирачките.
— Дръж се здраво — хладнокръвно каза тя и рязко натисна газта.
Кучето скочи, превърна се в черна маса, сред която проблеснаха зъби и нокти. Колата се разтърси при удара и Сибил напрегна волята си да успокои препускащото си сърце. Предното стъкло се пръсна, покривът избухна в пламъци. Тя отново се пребори с инстинкта да удари спирачките и завъртя колата на сто и осемдесет градуса. Подготви се да блъсне животното още веднъж, но то бе изчезнало.
Стъклото изглеждаше цяло. По покрива нямаше никаква следа.