— Не мога… престани да ме притискаш — сопна се тя и потърка слепоочието си със свободната си ръка.
Той знаеше, че е шок в ума й да се прокрадне нещо, когато не е подготвена. Но не можеше да го избегне.
— За какво си мисля?
— Не зная. Виждам само някакви букви в главата си.
— Именно. — Одобрението пролича в усмивката му, а после и в израза на очите му. — Защото мислено изреждах букви. Не можеш да избягаш — ласкаво продължи той. — А и да можеше, не би го направила. Сърце не ти дава да събереш багажа си, да се върнеш в Ню Йорк и да помолиш шефката си да те приеме обратно на работа в бутика.
Лейла отскубна ръката си и страните й пламнаха.
— Не искам да надничаш така нагло в мислите и чувствата ми.
— Имаш право. Няма да ми стане навик. Но, Лейла, ако не можеш или не желаеш да ми се довериш за онова, което се крие под повърхността, и двамата ще бъдем безполезни. Кал и Куин имат видения за минали събития, а Гейдж и Сибил виждат бъдещето или вероятности за него. Ние сме настоящето, ти и аз. И това настояще е дяволски важно. Казваш, че сме в застой. Е, нека направим крачка напред.
— За теб е по-лесно, по-лесно е да го приемеш, защото имаш тази дарба… — Лейла разтърка слепоочието си. — Имаш я от двадесет години.
— А ти? — отвърна той. — Доста вероятно е да я носиш в себе си, откакто си се родила.
— Заради демона в родословното ми дърво?
— Точно така. Доказан факт. Какво ще правиш с нея, зависи от теб. Преди две седмици, докато вървяхме към Свещения камък, я използва. Сама направи този избор. Както вече ти казах, Лейла, трябва да бъдеш наясно със себе си.
— Вече реших. Отказах се от работата си. Преотстъпих апартамента си, защото няма да се върна в Ню Йорк, преди да приключи тази история. Работя тук, за да плащам наема, и прекарвам по-голямата част от времето, в което не съм на работа, в проучвания със Сибил и Куин за миналото и обсъждане на теории и догадки.
— И си обезверена, защото не постигате напредък. Трябва да вложиш нещо повече от време. И не е нужно да чета мислите ти, за да зная колко ти е неприятно да го чуеш.
— И аз бях в онази местност, Фокс. Изправих се срещу онова създание.
— Да. Защо това се оказа по-лесно за теб, отколкото да застанеш срещу дарбата, която носиш в себе си? Тя е инструмент, Лейла. Ако оставиш един инструмент да ръждяса, става безполезен. Ако не го използваш, забравяш как да си служиш с него.
— А ако този инструмент е остър и лъскав и не знаеш какво да правиш с него, можеш да нараниш някого.
— Ще ти помогна.
Той й подаде ръка.
Лейла се поколеба. Когато телефонът във външния кабинет звънна, тръгна натам.
— Остави — каза Фокс. — Ще позвънят отново.
Но тя поклати глава и забърза към вратата. На излизане му напомни:
— Не забравяй да се обадиш на Шели.
„Добре“, помисли си той с раздразнение. Отвори куфарчето си и извади папката с делото за телесна повреда, което току-що бе спечелил. „Понякога печелим, понякога губим“, каза си Фокс.
Знаеше, че сама ще се чувства по-спокойна, и не излезе при нея през целия следобед. Лесно бе да й даде указания по вътрешната интернет мрежа как да попълни стандартен документ с данните на клиента, да я помоли да оформи и изпрати фактура или да плати сметка. Зае се лично с нужните обаждания, вместо да ги възложи на нея. Това винаги му се бе струвало глупаво.
Знаеше как да използва проклетия телефон.
Успя да успокои Шели, да напредне с документацията и да спечели партия онлайн шах. Но когато реши да изпрати на Лейла още един имейл и да я освободи за деня, осъзна, че това е по-скоро избягване, отколкото просто запазване на мира.
Когато излезе в приемната, на бюрото седеше госпожа Хоубейкър.
— Не знаех, че сте се върнали — започна той.
— Дойдох преди малко. Тъкмо свършвах с преглеждането на документите, за които Лейла се е погрижила. Трябва да подпишеш тези писма.
— Добре. — Фокс взе химикалката и сложи подписа си. — Къде е Лейла?
— Отиде си. Справила се е добре сама.
Разбрал, че думите й са едновременно изказано мнение и въпрос, Фокс кимна.
— Да, справи се.
С пъргавия си маниер, госпожа Хоубейкър сгъна подписаните писма.
— Не сме ти нужни тук и двете през целия работен ден, а и не можеш да си позволиш да плащаш двойна надница.
— Госпожо Хоубейкър…