— До края на седмицата ще идвам за половин ден — бързо заговори тя, докато пъхаше писмата в пликове и ги запечатваше. — Само за да се уверя, че всичко върви гладко и за теб, и за нея. При някакъв проблем мога да идвам да помагам. Но предполагам, че няма да се наложи. И ако всичко е наред, следващия петък ще дойда за последен път. Имаме много покъщнина за опаковане. Трябва да изпращаме мебели в Минеаполис, да показваме къщата на кандидат-купувачи…
— Мамка му!
Тя размаха пръст срещу него и присви очи.
— Когато замина, можеш да бълваш колкото искаш цинизми, но докато все още съм тук, внимавай с езика.
— Да, госпожо. Госпожо Хоубейкър…
— Не ме гледай като виновно кутре, Фокс О’Дел. Неведнъж сме говорили за това.
Така беше, и Фокс долавяше тъгата и уплахата й. Нямаше смисъл да я товари със собствените си тревоги.
— Ще запазя касичката за глоби за неприлични думи, да ми напомня за вас.
Тя се усмихна.
— Както върви, докато се пенсионираш, ще натрупаш цяло състояние в тази касичка. Въпреки това ти си добро момче, Фокс. И добър адвокат. Е, няма нужда да стоиш повече тук. Нямаш ангажименти до края на деня. Аз ще свърша още едно-две неща и ще заключа.
— Добре. — Но той се спря на прага и извърна глава към нея. Снежнобелите й коси бяха съвършено оформени, а синият костюм — безупречен. — Госпожо Хоубейкър… вече ми липсвате.
Фокс затвори вратата след себе си и пъхна ръце в джобовете си, докато слизаше по стъпалата към тротоара. При изсвирването на клаксон извърна глава и махна с ръка на Дени Моузър, чието семейство държеше местната железария. Дени, който играеше на трета база в отбора на „Хокинс Холоу Бъкс“ в гимназията.
Дени Моузър, който през последните Седем бе подгонил Фокс с тръбен ключ и настървение на убиец.
Ще се случи отново, помисли си Фокс. След броени месеци щеше да се повтори, ако не успееха да го спрат. Сега Дени бе женен и имаше дете — и може би този път през юли щеше да хукне с тръбния ключ след съпругата или малкото си момиченце. А може би жена му, някогашна мажоретка и настояща лицензирана детегледачка, щеше да пререже гърлото на съпруга си, докато спи.
Вече се бе случвало, тази масова лудост бе обхващала обикновени и почтени хора. И щеше да се повтори още веднъж. Освен ако…
Фокс закрачи по широкия тротоар във ветровитата мартенска вечер, с мисълта, че за нищо на света не бива да допусне да се случи отново.
Навярно Кал все още се намираше в боулинг клуба. Щеше да отскочи до там, може би за ранна вечеря. Заедно щяха да поумуват в каква посока да поемат по-нататък.
Когато наближи площада, видя отсреща Лейла да излиза от „При мамчето“ с найлонова торбичка в ръка. Тя се поколеба, когато го забеляза, и тогава го прониза остра тръпка на раздразнение. После нехайно му помаха, докато двамата вървяха към светофарите от двете страни.
Навярно заради раздразнението бе трудно да реши дали да постъпи както му се струва естествено — да изчака на своя тротоар тя да пресече и да я заговори, или както дори от разстояние почувства, че би предпочела — да продължи по главната улица, за да не се засекат. Така или иначе, почти бе стигнал до ъгъла, когато долови страха, внезапен и натрапчив. Спря и рязко вдигна глава.
Там, на жиците, които се кръстосваха над главната улица и Лоукъст, съзря гарваните.
Десетки бяха накацали плътно един до друг, напълно неподвижни. Стояха настръхнали, с прибрани криле, и той знаеше, че го наблюдават. Когато погледна отвъд улицата, разбра, че и Лейла ги вижда, сама усетила присъствието им или проследила неговия поглед.
Фокс не побягна, въпреки импулсивния порив да се втурне към нея. Просто прекоси широката улица с големи, енергични крачки дотам, където бе застанала, притискайки бялата найлонова торбичка.
— Истински са — едва прошепна Лейла. — Отначало помислих, че е поредната… но са истински.
— Да. — Той притисна ръката й. — Да влезем вътре. Трябва да влезем. После…
Изведнъж замълча, усещайки първото раздвижване зад гърба си, само пърхане във въздуха. Широко отворените и огромни очи на Лейла издадоха, че вече е твърде късно.
Светкавичното размахване на криле ги връхлетя като торнадо. Фокс я побутна с гръб към стената и надолу. Когато лицето й се озова до гърдите му, обви ръце около нея и я закри с тялото си.
Край него и зад него се разхвърчаха счупени стъкла. Спирачки изскърцаха сред шумотевицата от дрънчене на метал. Чуваше писъци и забързани стъпки, усещаше яростта, с която птиците се стоварваха върху гърба му, и острата болка при забиването на човките. Знаеше, че оглушителните удари и звукът от мокро свличане са от размазващите се в стени и прозорци птичи тела, които падаха безжизнени по улицата и тротоара.