— Клеъри, това не означава, че ще престанат да го търсят — увери я Люк.
— Знам. Просто… то е същото, като да чуеш, че спасителната операция е прекратена и на нейно място ще бъде предприето издирване на тленни останки. Точно така ми звучи. — Тя преглътна мъчително. — Както и да е, мислех си да вечерям в „При Таки” с Изабел и Алек. Просто. просто за да правим нещо обикновено.
Присвила очи, Аматис погледна към вратата.
— Навън вали доста силно.
Клеъри усети как устните й се обтягат и се запита дали усмивката й изглежда толкова неестествена, колкото я чувстваше тя.
— Няма да се стопя.
Люк й пъхна някакви пари в ръката, очевидно облекчен, че тя иска да стори нещо толкова нормално, като това да излезе с приятелите си.
— Само ми обещай, че ще хапнеш нещо.
— Добре.
Въпреки жегналото я чувство за вина, тя успя да го дари с някакво подобие на усмивка, преди да се обърне.
Магнус и Алек ги нямаше там, където бяха допреди малко. Клеъри се огледа наоколо и разпозна дългата черна коса на Изи в тълпата. Беше застанала до голямата двукрила врата на Института и разговаряше с някой, когото Клеъри не можеше да различи. Клеъри се запъти натам и когато ги наближи, с изненада разпозна Ейлийн Пенхалоу в малката групичка. Лъскавата й черна коса бе стилно подстригана над раменете. До Ейлийн стоеше стройно момиче с къдрици с цвят на бяло злато, отдръпнати назад така, че разкриваха леко заострените връхчета на ушите й. Беше облечена в одеждите на Съвета и когато Клеъри се приближи още малко, видя, че очите й имат ярък и необикновен синьо— зелен цвят, от който пръстите й, за първи път през последните две седмици, закопняха да стиснат молива.
— Сигурно е адски странно майка ти да е новият консул — тъкмо казваше Изабел на Ейлийн, когато Клеъри се присъедини към тях. — Не че Джия не е много по-добра от. Хей, Клеъри. Ейлийн, нали помниш Клеъри?
Двете момичета си кимнаха. Веднъж Клеъри бе заварила Ейлийн да целува Джейс. Тогава усещането бе ужасно, ала сега споменът не й причини никаква болка. Тъкмо обратното — би изпитала огромно облекчение, ако можеше да завари Джейс да се целува с някого. Това би означавало, че е и жив.
— А това е приятелката на Ейлийн, Хелън Блекторн — натърти Изабел и Клеъри я изгледа. Да не би да я имаше за пълна глупачка? Освен това прекрасно помнеше обяснението на Ейлийн, че била целунала Джейс само за да провери дали изобщо някой мъж е неин тип. Очевидно отговорът беше „не”. — Семейството на Хелън ръководи Института в Лос Анджелис. Хелън, това е Клеъри Фрей.
— Дъщерята на Валънтайн — каза Хелън; изглеждаше учудена и мъничко впечатлена. Клеъри потръпна.
— Опитвам се да не мисля много за това.
— Извинявай. Прекрасно те разбирам. — Хелън се изчерви. Кожата й бе много светла и имаше съвсем слаб перлен блясък. — Между другото, аз гласувах издирването на Джейс да остане приоритет за Съвета. Съжалявам, че бяхме малцинство.
— Благодаря. — Тъй като не искаше да говори за това, Клеъри се обърна към Ейлийн. — Поздравления, че майка ти стана консул. Трябва да е страшно вълнуващо.
Ейлийн сви рамене.
— Сега е много по-заета. — Тя се обърна към Изабел. — Знаеш ли, че баща ти се кандидатира за инквизитор?
Клеъри усети как Изабел се вцепени до нея.
— Не. Не го знаех.
— Бях доста изненадана — добави Ейлийн. — Мислех, че е отдаден на управлението на тукашния Институт… — тя не довърши и се загледа покрай Клеъри. — Хелън, мисля, че брат ти се опитва да направи най-голямата локва от разтопен восък ей там. Май няма да е лошо да го спреш
Хелън въздъхна нетърпеливо, промърмори нещо за дванайсетгодишните момчета и потъна в тълпата тъкмо когато Алек излезе от нея. Прегърна Ейлийн за поздрав (понякога Клеъри забравяше, че семействата Пенхалоу и Лайтууд се познават от години) и се загледа след Хелън.
— Това приятелката ти ли е?
Ейлийн кимна.
Хелън Блекторн.
— Чувал съм, че във вените им има елфическа кръв — каза Алек.
Аха, помисли си Клеъри. Това обясняваше заострените уши. Кръвта на нефилимите бе по-силна и детето, родено от съюза между фея и ловец, би било ловец на сенки, но понякога кръвта на феите намираше необикновено изражение, дори и след поколения.
— Мъничко — отвърна Ейлийн. — Виж, Алек, исках да ти благодаря.
Алек я погледна недоумяващо.
— За какво?
— За онова, което стори в Залата на Съглашението. Задето целуна Магнус така. Това ми даде тласъка, от който се нуждаех, за да кажа на родителите си, че харесвам жени. А ако не го бях сторила, съмнявам се, че когато срещнах Хелън, щях да се осмеля да направя нещо.