— О! — Алек изглеждаше сепнат, сякаш никога не се бе замислял за ефекта от постъпките си върху някой, който не беше от семейството му. — А родителите ти… как го приеха?
Ейлийн извъртя очи.
— Правят се, че нищо не е станало, сякаш ако не говорят за това, то ще изчезне от само себе си. — Клеъри си припомни какво й бе казала Изабел за отношението на Клейва към хомосексуалните си членове. “Ако все пак се случи, не се говори за това” — Но би могло да е и по-зле.
— Определено — в гласа на Алек се промъкна мрачна нотка и Клеъри го изгледа изпитателно.
По лицето на Ейлийн се разля съчувствие.
— Съжалявам — каза тя. — Ако твоите родители не.
— Приемат го — обади се Изабел, малко по-рязко, отколкото трябваше.
— Е, както и да е. Не трябваше да казвам нищо точно сега, когато Джейс го няма. Сигурно ужасно се тревожите. — Тя си пое дълбоко дъх. — Знам, че сигурно сте се наслушали на цял куп празни приказки за него. От онези, които хората говорят, когато всъщност не знаят какво да кажат. Аз просто. исках да ви кажа нещо. — Тя нетърпеливо се отдръпна от един минаващ наблизо човек и като се приближи още мъничко до тях тримата, понижи глас: — Алек, Изи. спомням си как веднъж дойдохте да ни посетите в Идрис. Аз бях на тринайсет, а Джейс трябва да е бил на дванайсет. Той искаше да види гората Брослинд, така че един ден взехме назаем коне и поехме натам. Естествено, загубихме се. Брослинд е непроходима. Притъмня, дърветата ставаха все по-гъсти, а аз бях ужасена. Мислех, че там ще си умрем.
Ала Джейс не се уплаши нито за миг. Беше напълно сигурен, че ще намерим пътя. Отне ни часове, но в крайна сметка успя. Изведе ни оттам. Толкова му бях благодарна, а той ме изгледа така, сякаш съм луда. Сякаш от само себе си се разбираше, че ще ни изведе от там.
Възможността да се провали просто не съществуваше за него. Опитвам се да кажа, че и този път ще намери начин да се върне при вас. Сигурна съм.
Клеъри не бе сигурна дали някога е виждала Изабел да плаче и определено се опитваше да не го стори и сега. Очите й бяха отворени широко и подозрително блестящи. Алек се взираше в обувките си. Клеъри усети как в гърдите й се надига същински извор от болка, която искаше да изригне навън, ала тя я преглътна; не можеше да мисли за дванайсетгодишния Джейс, изгубен в мрака, защото тогава щеше да се замисли за Джейс сега, изгубен кой знае къде, пленен, нуждаещ се от помощта й, очакващ тя да се появи. А стореше ли го, щеше да рухне.
— Ейлийн — каза, след като й стана ясно, че нито Изабел, нито Алек са в състояние да говорят. — Благодаря ти.
Ейлийн се усмихна срамежливо.
— Наистина го мисля.
— Ейлийн! — Беше Хелън, здраво стиснала за китката по-малко от тях момче, чиито ръце бяха изцапани със син восък. Явно си беше играл със свещите в големите свещници, които украсяваха стените на нефа. Изглеждаше на около дванайсет и имаше дяволита усмивка и същите поразяващи синьо— зелени очи като сестра си, само дето неговата коса беше тъмнокестенява. — Ето ни и нас. Най-добре да си вървим, преди Джулс да е изравнил мястото със земята. Да не говорим, че нямам идея къде са се дянали Тибс и Ливи.
— Ядяха восък — услужливо я осведоми момчето, Джулс.
— О, Господи! — простена Хелън и придоби извинително изражение. — Не ми обръщайте внимание. Имам шест по-малки братя и сестри, както и един по-голям. При нас винаги е като в зоологическа градина.
Джулс премести поглед от Алек към Изабел, а после към Клеъри.
— Колко братя и сестри имате вие? — попита той.
Хелън пребледня.
— Трима сме — отвърна Изабел забележително спокойно.
Джулс задържа очи върху Клеъри.
— Не си приличате.
— Не сме роднини — обясни Клеъри. — Аз нямам братя и сестри.
— Нито един? — Гласът на момчето прозвуча изумено, сякаш току— що му бе казала, че има ципи между пръстите на краката. — Затова ли изглеждаш толкова тъжна?
Клеъри се замисли за Себастиан с неговата леденобяла коса и черни очи. „Де да беше така
— помисли си. — Ако наистина нямах брат, нищо от това нямаше да се случи.” Мимолетен прилив на омраза пробяга през нея, сгрявайки вледенената й кръв.
— Да — меко изрече на глас. — Затова съм тъжна.
2
Тръни
Саймън чакаше Клеъри, Алек и Изабел пред Института, под една каменна арка, която не успяваше да го опази съвсем от силния дъжд. Когато те излязоха навън, Саймън се обърна и Клеъри видя, че тъмната му коса е залепнала за челото и врата му. Той отметна мокрите кичури и я погледна въпросително.
— Оправдаха ме. — При тези думи Саймън понечи да се усмихне, но Клеъри поклати глава.