— Нали ти каза, че пострадала тежко — напомня Малагеш. — Може би си имаме работа с още едно полудяло Божество.
— Може би, но някак не пасва на останалото. Воортя не казвала нито дума и в повечето текстове, откакто приела разбираема за поклонниците човекоподобна форма, я описват с четири ръце и една липсваща китка. Не съвпада с видяното и чутото от тебе. Аз обаче се нуждая от убедително доказателство, за да се опитам да направя нещо. Тюрин, вече нямам същата власт както в деня, когато ти си подаде оставката.
— И… и как всичко това ще ми помогне да реша какво да правя? — пита Малагеш с досада. — Не ми трябват сказания, имам нужда от насоки!
Шара въздиша дълбоко и Малагеш внезапно осъзнава колко крехка изглежда и си напомня, че нейното искане най-вероятно е само едно от хилядите, които Шара чува ден след ден.
— Знам. Но май това е всичко, което мога да ти дам. Известно е, че воортяштаните са разполагали с ритуал, чрез който да надзърнат в живота отвъд смъртта, в Града на остриетата — Прозореца към Белите брегове. Ако съществува ритуал, който е давал възможност да се прехвърлят там, моята догадка е, че той е съчетавал воортяштански обред с аханаштански. И заради тази чудатост не ми се вярва да е бил описан някога. Изглежда, че единственият човек, който знае за него, е споменатият от Чоудри старец.
— И той е казал на Чоудри как да се прехвърли. И тя е отишла там, за да… за да спре това, което се случва. Очевидно е обаче, че нещо ѝ е попречило.
— Знам — казва Шара. — Но ти ще успееш.
— И аз знам, че съм длъжна! Няма нужда да ми го натякваш!
— Не казах, че си длъжна да успееш — възразява Шара. — Само казах, че ще успееш. Тюрин, нямам никакви съмнения, че можеш да се справиш. Ти си минала през много по-лоши изпитания и си попадала в много по-трудни положения. Имаш на разположение военна крепост, както и огромен строителен флот. Дори ако не горят от желание да помогнат, те все пак ти дават някакви възможности.
— И как по-точно, адовете ги взели, ще използвам тези възможности? — сопва се ядосаната Малагеш.
— А как ме убеди в Баликов да срутя тунела към Престола на света — най-великото откритие в новата история, и то съвсем скоро след като го намерих?
— Аз… Адове, не помня!
— Постигна го — продължава Шара, — защото си адски гадна, свадлива и груба.
Малагеш се облещва смаяно.
— Ами… шибано благодаря за комплимента!
— Имаш дарбата — не млъква Шара — да цениш онова, което смяташ за правилно, повече от всичко останало, понякога повече и от хората около теб. Правиш каквото е редно според тебе не защото намираш удовлетворение в това, а защото не би понесла друг избор. Затова е толкова вбесяващо човек да се разправя с тебе. Но това означава също, че намираш решения и когато мнозина други биха се предали.
— Но… но сега говорим за шибано Божество! Сигурна съм, че ако събереш министрите и им обясниш какво би се случило…
— Нямаме нищо неопровержимо — прекъсва я Шара. — Никакви конкретни доказателства — само твоите преживявания и това съобщение на Чоудри. Несвързано писмо от агентка, която полудяла и след това изчезнала, а твоята история е част от тайна операция, която се провежда напълно неофициално. Ако се опитам да използвам малкото, с което разполагаме, за да мобилизираме силите си заради наближаващо бедствие, причинено от Божественото, има доста значителна вероятност да се стигне до подобие на преврат.
— Преврат?! — ахва втрещената Малагеш. — В Сейпур?!
— Убедена съм, че би започнал като напълно законна процедура за отстраняването ми от поста — нерадостно обяснява Шара. — Или нещо друго със съвсем цивилизована фасада. Но аз знам кои групи сред военните и индустриалците биха наложили волята си. Тюрин, наруших какви ли не правила, за да си там, където си. Без убедителни доказателства моите противници в Галадеш ще заявят, че съм фалшифицирала всичко от началото до края, за да си върна подкрепата, която вече нямам. И когато се разнесе прахолякът, именно тези групи ще имат много по-голяма власт със световен размах — нещо, което може да се окаже ужасно и за Сейпур, и за света.
Малагеш потрива челото си с пръсти.
— Когато те избраха, си помислих, че ще изриташ на улицата всички онези шибани плъхове.
Шара се усмихва вяло.
— За нещастие шибаните плъхове са в изобилие.
— Значи ще се оправям сама — казва Малагеш. — Дори след като ти казах.
— Не, не, ти не си сама. Напротив — имаш Зиг…
И внезапно млъква и се вторачва в нещо над рамото на Малагеш, която рязко се завърта — Зигруд се е изправил със скок и доближава безшумно част от стената, където няма нищо. Оглежда я, после хвърля поглед към прозореца, зад който е Шара, и поклаща глава.