— Късмет! — шепне Шара припряно, плъзга пръсти по стъклото и изчезва.
Прозорецът пак е прозрачен.
Зигруд се обръща към стената и опипва корниза под тавана. Натиска един гипсов зъб на кит, чува се щракане и част от стената хлътва навътре като врата.
Зигруд се хвърля в отвора. Отвътре се чува вик на изненада и може би болка. Малагеш вече е извадила барабанлията и се е прицелила в тайната врата, но показалецът ѝ още не докосва спусъка. Пристъпва плавно и се долепва към стената до вратата, вдигнала оръжието на височината на главата си.
Някой почти изхвърчава през вратата и залита. Малагеш автоматично, почти инстинктивно се прицелва точно в главата му и чак след секунда осъзнава, че тази глава има светлоруса коса със спретната прическа, под която две сини очи я гледат гневно иззад обикновени очила.
— Мамка му… — изтърсва Малагеш. — Зигне, като гледам тебе и баща ти, вече се чудя дали цялото ви семейство не е научено как се използва врата.
Зигруд се връща в стаята и затваря тайния проход.
— Как смееш! — озъбва му се Зигне. — Как смееш да се държиш така с мен!
Той не ѝ обръща внимание, настанява се отново на дивана с гръб към тях и пали лулата си.
Малагеш поглежда към стената и казва:
— Ти май пропусна да споделиш с мен, че има и такова нещо в стаята ми.
— Не си ме питала — троснато отвръща Зигне. — А знаеше, че в цялата сграда на ЮДК има коридори и врати за прислугата. Разбира се, че има и тук, това е вицепрезидентският апартамент… — тя стрелва с поглед пилешките кости и разпиляния тютюн, — към който си се отнесла с присъщото ти нехайство.
— Аз пък бих искала да знам защо има тайна врата в стаята ми?
— Ако беше поръчала храна, щяха да ти я донесат през тази врата. Няма никакъв зъл умисъл в това!
— Можела съм да си поръчам храна в стаята?
— Според тебе за какво е ей онзи звънец в ъгъла с табелката „Обслужване по стаите“? — Зигне показва и пак се вторачва в Малагеш, чието оръжие не е помръднало. — Моля те, престани да се целиш с това в мен.
— Какво чу? — пита Малагеш.
Погледът на Зигне се плъзга по стаята. Явно търси третия човек, чийто глас е чула.
— Нищо.
— Твърде нахално лъжеш.
— Не дойдох да подслушвам!
— Може би. Но накрая се оказа, че си правила точно това. — Малагеш прибира барабанлията и слага два стола един срещу друг. Сяда на единия и сочи втория. Зигне сяда бавно. — Е, какво чу?
— Нали знаеш, че не можеш да ме застреляш? Тази сграда принадлежи на компанията, в която работя. Нищо не ми пречи да стана и да си тръгна.
— Опитай — подканя я Малагеш. — Може да ми е останала една ръка, но още знам как да обезвредя някой, без да му оставя белези.
Зигне поглежда баща си.
— Нима ще търпиш това?
— Доколкото си спомням — казва той, — днес ти ме заведе да се запозная със заварчиците и ме заряза при тях. Не е много забавно да те поставят натясно.
— Аз… Кълна се — избухва Зигне, — че вие двамата сте най-досадните и несговорчиви хора на този свят! Подразбираше се, че ще се обедините срещу мен, толкова добре се познавате.
— Задгробният живот — напомня Малагеш сухо.
От тези две думи Зигне се смръзва, макар и само за секунда; светлите ѝ очи поглеждат встрани, преди да се взрат отново в Малагеш, която казва:
— Аха, чула си. Хващам се на бас, че си чула още много неща. Защо не си поговорим спокойно за това?
Зигне обмисля как да постъпи. Вади сребърната кутийка с малките черни цигари. Драска кибритена клечка в нокътя на палеца си и на Малагеш ѝ се струва, че отдавна е искала да се похвали с това умение. Вдишва дълбоко дима, после устата ѝ бълва привидно безкрайна река от пушек.
— Добре. Ще бъда пряма. Значи вие… сте си наумили, че Сумитра Чоудри — горката лудичка Сумитра Чоудри — някак е стигнала до Града на остриетата, създаден от Воортя?
— От написаното изглежда, че е имала такова намерение.
— И онова, което крепостта добива… тоест добиваше в рудника, е тинадескитът, който споменахте?
Малагеш се смръщва кисело. „Дотук бяхме с държавните тайни.“
— Да.
— И ти и Чоудри смятате, че веществото е свързано някак със задгробния живот на воортяштаните?
— Това още не е ясно.
— Поне си мислите, че е свързано с Воортя… която ти си видяла, така каза. Видяла си я — подчертава Зигне и Малагеш гледа как острият непреклонен поглед срещу нея изучава подробно лицето ѝ и внезапно стига до убеждението, че тази млада жена е стъписващо проницателна. — Наистина ли вярваш в това?