— Не знам в какво вярвам. Но поне знам какво видях.
На Малагеш не ѝ допада снизходително-пренебрежителната усмивчица, която се плъзва по лицето на Зигне.
— Луда си — отсича Зигне. — И двамата сте луди, ако той ти вярва. И тримата сте луди, ако и Чоудри е вярвала в това. Доволна съм, че чух всичко това — вече знам колко безнадеждно побъркани сте, вместо само да подозирам.
— Аз бях там — кротко отвръща Малагеш. — Видях го. Помниш ли как за малко не се свлякох пред статуята на Воортя на твоята площадка? Тя ме пренесе там. Показа ми нещо. Сумитра Чоудри е била на същото място преди мен, извършила е някакъв обред и аз се натресох в последствията от него.
— Но дори воортяштаните са убедени, че задгробния живот го няма! Всички вече мислят, че след смъртта си просто изгниват в проклетата пръст! Ако дори тези хора не вярват, ти защо се подлъгваш?
— Те не са виждали богове — разпалено възразява Малагеш. — Но аз съм виждала. Едва не умрях в сблъсъка с тях. Ти си млада, умна и нахакана. Но аз съм преживяла несравнимо повече от тебе, момиче. Толкова близо съм била до Божественото, че го надушвам лесно. Както сега.
От тези думи Зигне помръква. Гледа ту Малагеш, ту Зигруд, който още седи с гръб към тях.
— Ти… наистина ли вярваш в това, което казваш?
— Вярвам. — Малагеш се обляга на стола и гледа студено Зигне. — Освен това вярвам, че ако воортяштанският задгробен живот е възможен, напълно възможна е и Нощта на Морето от мечове. Както и че тя би направила вложенията в пристанището една извънредно тъпа идея, нали? А ти знаеш, че в Сейпур има сили, които не ги свърта от нетърпение да нахокат министър-председателката, да отрежат парите за любимия ѝ проект и да го зарежат да си издъхне. Според мен ще се вкопчат във всеки повод да му теглят ножа. И бих могла да ги осведомя как главният технолог на ЮДК укрива воортяштански артефакти, за да изнудва с тях местните хора. Бих могла да им наприказвам каквото си ща, защото откровено казано, Зигне, те отдавна чакат такъв сгоден случай. И щом една от доверените помощнички на Шара казва, че с това трябва да се приключи, значи край.
Зигне се е опулила от ужас.
— Ти… ти няма да го направиш.
— Нима? Току-що ти обясних какво видях и в какво вярвам. Сбъдва се най-страшният ми кошмар, Зигне Харквалдсон. Не ми се пречкай, когато се опитвам да оправя бъркотията.
— Но какво искаш? — пита Зигне в паника. — Да ме уплашиш, за да си мълча ли? Какво бих спечелила, ако кажа на някого?
— Не искам да те плаша. Проклятие, искам да помогнеш! — Малагеш сграбчва разшифрованото съобщение и го пъха в ръката на Зигне. — Ти си от Воортяштан. Израснала си тук. Прегледай това и ми кажи има ли поне едно проклето нещо, което е познато за тебе, което има смисъл. Какъвто и да е.
Зигне я зяпва объркано и свежда поглед към листа.
— Никога не са искали от мен да прочета нещо толкова налудничаво, и то под такъв натиск. Това е абсолют…
Млъква и пребледнява.
— Какво има? — пита Малагеш.
— О, не! — ахва Зигне. — Само това не…
Зигруд се обръща разтревожено.
— Зигне, какво ти става?
Дъщеря му седи вцепенена, после затваря очи.
— Надявах се да не е там. Надявах да е изчезнал някак, морето да го е погълнало.
— За какво говориш? — недоумява Малагеш.
— За Острова на паметта — тихо отвръща Зигне.
— Истински ли е? Островът е истински?
— Разбира се — с безмерна тъга и умора казва Зигне. — Била съм там.
— Можеш ли да ме заведеш?
Зигне свежда глава; стъписващо е да видят как въплъщението на самоувереността рухва пред очите им. Тя казва съвсем тихичко:
— Да.
Алуминиевият покрив на будката за пазача в ЮДК и трополи, и дрънчи от безбройни тежки капки, чиито звуци напомнят повече за дъжд от каменни топчета. Ленарт Бьорк псува, докато мести своите тенджерки и паници, за да улавят всеки миниатюрен водопад. Тази малка армия от съдинки е негов постоянен и нежелан съсед по време на дежурствата, защото въпреки усилията му да закърпи покрива след всеки порой все се оказва, че е пропуснал нещо.
Стряска се, когато излива водата от една тенджера през прозореца на будката. Някой идва по пътя, краката му се хлъзгат и пързалят в калта. Май е жена, както личи по размерите, фигурата и мокрите кичури, подали се изпод качулката на дебелото наметало, но друго почти не се вижда. А и какво да видиш в такова време? Всеки опитва да се защити с колкото може повече дрехи от стихиите във Воортяштан.
Той присвива очи. Жена е. И носи много чудноват товар: дървена кутия, дълга четири-пет стъпки, но пък съвсем плоска — дебела е не повече от четири-пет пръста.