Бьорк взема нарезната си пушка и я подпира на стената до прозореца. Стои и чака. Жената идва, спира и смъква дървената кутия от рамото си. Изглежда, че товарът е стъписващо тежък.
— Пратка за генерал Малагеш от крепостта.
— Генерал Малагеш ли? Онази от Сейпур? — Той се взира по-внимателно в жената. Лицето ѝ е покрито с шал, не може да я види добре. — От кого?
— От капитан Надар.
— А-а… Ами добре. Дайте я тук.
Тя като че ли се колебае.
— Казаха ми, че пратката е много специална.
— Госпожо, не мога да позволя внасянето на каквито и да било предмети на територията на пристанището без подробен оглед. Въведени са засилени мерки за сигурност.
Тя се колебае още малко, после надига дървената кутия към него.
— Казаха ми, че това нещо е много старо. Никой не бива да го докосва. Особено с голи ръце. Заради мазнините, нали разбирате.
— Да, да, ясно.
Бьорк взима кутията, която тежи поне петдесетина фунта, слага я на масата и я отваря.
— Охо-о…
Вътре има лъскав меч, дълъг над четири стъпки и с широко като на сатър острие. Дръжката му е красива, но и доста неприятна за гледане — цялата на бивни и зъби. Острието пък блести твърде странно, сякаш не е оръжие, а огледало. Той оглежда и опипва меката подложка, като внимава да не докосне меча, както му е заръчала жената, но не намира никакви признаци за експлозиви.
Зяпва отражението си в острието. Видяното незнайно защо му харесва. Очите му блестят привлекателно, раменете му изглеждат по-широки. Това острие някак си го показва по-силен. По-свиреп. Могъщ.
— Не бива да го пипа никой, така ми казаха — повтаря жената.
— Ъ? — сепва се Бьорк. — А, да, разбира се. — Затваря кутията и щраква закопчалката. — Поради засилените мерки за сигурност трябва аз да занеса пратката, ако не ми покажете писмено разрешение от крепостта…
— Капитан Надар не ми даде такъв документ — казва жената. — Но… стига да не докосвате меча… няма проблем. — Тя се покланя. — Благодаря ви. Приятен ден.
Обръща се и тръгва по пътя.
Бьорк я гледа и си казва, че тази случка е прекалено необичайна. Взема кутията под мишница и отива при началника си. Щом чува, че пратката е от крепостта за генерал Малагеш, той му разрешава да я занесе.
Докато Бьорк върви по крайбрежния път, дъждът отслабва. С всяка крачка Бьорк усеща кутията мъничко по-тежка, сякаш тя го умолява да я пусне, та мечът да вкуси лунното сияние и да бъде поет от нечия ръка.
„Защо ли ми минават такива мисли през главата?“ — пита се Бьорк.
— Зигне… — казва Зигруд. — Ти… сигурна ли си, че…
— Трябва да отидем в моя кабинет — заявява Зигне, става и сякаш се отърсва в миг от страховете си. — Ще ми трябват карти.
— Добре — съгласява се Малагеш.
— Само минутка — казва Зигне, отива при тайната врата, отваря я и грабва едно паднало на стъпалата куфарче.
Малагеш отделя миг-два за въпроса с какви ли намерения Зигне е дошла до нейната стая…
Кабинетът на Зигне е дълбоко в недрата на сградата, което учудва Малагеш. Човек с властта и значението на Зигне Харквалдсон би трябвало да се шири в кабинет с огромни прозорци на най-горния етаж. А се налага да слязат почти до мазето и помещението повече прилича на товарна рампа, преоборудвана в нещо като склад.
Набиват се на очи редица след редица неща, за които Малагеш отначало решава, че са закачалки с дрехи, всяка номерирана от 1.0000 до… най-голямото число, което успява да различи, е 17.1382. Извива глава към най-близката редица и открива, че не са дрехи, а чертежи — хиляди подробни планове за неща, които са си останали непостроени, доколкото ѝ е известно.
Зигне ги води към голяма маса в средата — прост плот от бял камък, затрупан с още чертежи. Сред всичко това стърчат квадратни каменни чаши, запълнени с чертожни принадлежности: писалки, моливи, линии, сметала, шаблони, лупи и няколко вида пергели. До тях са сложени три пепелника, всички почти препълнени. Зигне цъка с език.
— Трябва да напомня на помощника си да изхвърля фасовете.
Кара ги да почакат, докато навие чертежите и ги прибере.
— Не пипайте нищо! — предупреждава ги, преди да се шмугне между редиците.
Зигруд се оглежда втрещено.
— Моята дъщеря — казва бавно — живее тук?
— Не виждам легло — казва Малагеш. — Но… и аз оставам със същото впечатление.
Зигне се връща с голяма шарена карта, която пърха в ръцете ѝ като знаме.
— Ето я.
Разстила картата, на която е изобразено крайбрежието заедно с океанските течения, а по течението на Солда край Воортяштан са скупчени десетки червени правоъгълничета, които напомнят на Малагеш за детска стратегическа игра като батлан.