Но къде са отломките, които тези кранове би трябвало да вадят? Заливът Солда пред очите ѝ изглежда широк и чист.
— Госпожо, тук се налага да завием рязко — казва ѝ капитанът на „Хемдал“. — Май е по-добре да се хванете за нещо.
— Какво има да заобикаляте? — пита Малагеш. — Капитане, доколкото виждам, още сме в проклетото открито море.
— Застанете на левия борд и гледайте надолу, може да зърнете мъничка част.
Малагеш прави точно това, като се държи здраво за релинга.
Корабът под краката ѝ се накланя в завой. Тъмна вода пълзи нагоре по корпуса. Тя не вижда нищо и изведнъж…
Нещо нарушава течението само на няколко разкрача от кораба — повърхността на водата е на вълнички, а не гладка. Тя напряга очи и открива нещо по-надолу…
Нещо бяло. Нещо бяло, гладко, бледо точно под повърхността. И докато „Хемдал“ минава покрай него, тя забелязва неясните очертания на отвор в тази бяла повърхност под водата — дълъг процеп, който се стеснява към върха. Отблизо открива, че това е корниз, а капак е провиснал на една прастара изгнила панта.
После проумява: „Прозорец.“
— Това… Това е сграда — изрича на глас и се озърта. — Там… Там под водата има сграда.
— Добре дошла в стария Воортяштан — отвръща капитанът с театрална жизнерадост и размахва ръка към залива. — Макар че днес не се вижда кой знае какво от него. Нали разбирате, преместил се е около триста стъпки. Отвесно, право надолу.
Ухилва се, после се засмива кисело.
— Градът е под водата? — казва Малагеш. — Чакайте малко… Развалините, запречили Солда, са самият град? Как е възможно никога да не съм чувала за това?
— Някой би трябвало да оцелее, за да ви разкаже — напомня той. — Ей този залив пред нас е като минно поле, госпожо, затова няма да навлизаме още в него. А щом стъпите на брега и се озовете сред диваците от Континента… Какво да ви кажа… Не съм сигурен, че там шансовете ви за оцеляване ще бъдат по-добри. — Млъква, защото вижда малък катер, който се провира през гората от кранове. — А, ето ги посрещачите ви, госпожо. Не се съмнявам, че ще има за какво да си побъбрите.
Подмятаният от виещия вятър катер се провира в залива. Малагеш засланя очите си от бурята. Вижда, че на това място не липсват напълно белезите на цивилизацията: малко по-нататък на западния бряг се извисява красив фар, бавно въртящият се лъч пронизва пространството над водата. До него има голяма пъстра постройка от камък и дърво, която сякаш изобщо не си е на мястото в унилия мрачен Воортяштан. Големи флагове украсяват стълбата към зданието, на всички са извезани буквите ЮДК.
— Настанили са се солидно, няма спор — мърмори Малагеш.
Катерът се долепя до кей от източната страна на фара. Там стои един-единствен силует и в сянката му тлее огънче на цигара. Иначе може да се различи само дебелото непромокаемо наметало с вдигната качулка, която е събрана около лицето.
Малагеш слиза непохватно по кожената стълбичка, затруднена от протезата си. Фигурата в края на кея ѝ маха с ръка.
Спомня си какво ѝ е казал Питри преди „Хемдал“ да отплава: „Осигурихме ви местен помощник, който ще се свърже с вас, щом пристигнете.“
Тя е попитала: „Кой е?“
„Най-добрият възможен източник на информация — главният технолог на ЮДК. Очаква се да знае всичко за случващото се във Воортяштан.“
А сега Малагеш се сеща, че той изобщо не е споменал името на главния технолог. Тръгва по кея, метнала сака си на рамо.
— Заради мен ли сте тук? — подвиква на фигурата, която само маха повторно с ръка.
Отблизо Малагеш забелязва поредната емблема на ЮДК отпред на наметалото, но тази е жълта и под нея е изобразено зъбно колело: вероятно това има особено значение.
— Благодаря, че ме посрещате тук — казва тя и пристъпва към фигурата. — Но от това няма голяма полза, ако се удавя в този дъ…
Млъква внезапно, защото човекът пред нея сваля качулката.
Очаквала е да види някакъв намусен червендалест сърдито вторачен дрейлинг, техник или докер с изобилие от белези, спукани капиляри и напредващо оплешивяване. Но не е очаквала да зърне стъписващо красива жена на трийсет и няколко години с високи скули, светлоруса коса и леденосини очи зад строгите очила. Висока е над шест стъпки и стърчи над Малагеш. Жената вдишва мощно дима от цигарата, запраща я с едно движение на показалеца във водата, където тя угасва с гневно съскане, и се усмихва на Малагеш.