— Значи за всичко това са ви били необходими…
— До този етап от проекта, който виждате в момента, стигнахме за не повече от двайсет месеца.
— Сериозно ли говорите?
— Да — потвърждава Зигне със съвсем лек намек за самодоволство. — Съобщават ни, че по течението на Солда вече няма разливи… и в Баликов, където сте служили преди, би трябвало да са доволни. Един ден, който ще дочакаме скоро, ще свържем напълно изолирани и откъснати от света досега части на Континента. Не след дълго възраждането на Континента ще започне наистина.
— И на чия блестяща находчивост се дължи всичко това?
— О, как да ви кажа… заслугата е на различни екипи, защото за всеки модул и всяка стъпка в процеса е необходим строг надзор и планиране, а…
— Вие сте го предложили, нали?
Зигне се запъва само колкото да прояви скромност.
— Аз стигнах до идеята… в по-общ вид, доста абстрактно. Е, да, разработих модулния подход и ръководих разпределението на конкретните задачи. Участвах и в конструирането на крана. Но и други в ЮДК, които дори не мога да изброя, имаха важна роля във всичко.
— Явно не се става главен технолог просто така.
— Как да преценя, като аз съм първата на такава длъжност в историята на фирмата? Преди не е имало главен технолог.
— А как… човек от кралското семейство на Дрейлинг стига до участие в такъв проект?
Зигне мига объркана.
— Кралското семейство на Дрейлинг ли?
— Ако не се лъжа, баща ви е наследник на трона в Дрейлинг?
Зигне издишва бавно дима през носа си и тръска пепелта в пепелника, вграден в страничната облегалка.
— Обединените държави са свободни и демократични. Вече не се кланяме на монархия, нито на пиратски главатари както по времето на Републиката.
— Дори ако принадлежите към тази монархия ли?
Очите на Зигне проблясват.
— Генерале, аз не принадлежа към монархията. И никога не съм принадлежала. А и това няма нищо общо с пристанището.
— Значи казвате, че вашият баща няма нищо общо с работата ви тук?
Зигне стиска с палец и показалец огънчето на цигарата и кожата ѝ изсъсква, но не личи да усеща болка. „Тези мазоли са доста дебели“ — казва си Малагеш.
— Моят баща, генерале — казва Зигне бавно, — няма нищо общо с каквито и да било важни събития напоследък, доколкото знам. И ако искате да научите мнението му по въпроса, предлагам ви да намерите човек, който знае повече от мен. Или по-скоро човек, на когото му пука какво мисли баща ми.
Тя вдига глава, защото влакът спира. Бялата колона на фара се извисява над тях. Зигне си връща самообладанието и хитричката усмивка пак разцъфтява на хубавото ѝ лице.
— А, ето че пристигнахме! Позволете да ви поканя на вечеря. Знам, че е късно, но сигурно сте прегладняла.
Без повече приказки тя слиза от пътническия вагон и оставя Малагеш да се бори с багажа си.
Малагеш и Зигне се хранят в малка трапезария под залата за управление на фара. Очевидно е, че тази стая е запазена само за висшето ръководство на фирмата: Зигне е използвала няколко ключа, за да стигнат до тази част от сградата. Сервитьорът — съвсем млад дрейлинг с рехава брадица, влиза и излиза през скрита врата до библиотеката в ъгъла. Всичко в трапезарията е предназначено да осигури уединение, тя е място за разговори по същество след края на официални заседания, макар че изглежда като много изискана кръчма за китоловци: цялата е в тъмно дърво с резба, почти навсякъде по стените са сложени кости на неприятни морски твари и в някои още са заседнали върхове на харпуни.
— Един от начините да задържиш способните служители — обяснява Зигне още с влизането — е да им предоставиш всяко възможно удобство. Тези хора са дошли на края на света, за да си рискуват живота… Дори ако са общи работници и моряци, ние им осигуряваме най-добрите готвачи, най-добрите развлечения и квартири, които могат да се купят с пари.
Но Малагеш забелязва също, че всичко е построено солидно и трайно. Никой не би изградил такова нещо, ако няма намерение да остане дълго. И ако наистина очакват пристанището да бъде готово след броени месеци, какво ще се случи по-нататък?
От мястото си вижда Форт Тинадеши: мрачно, притиснало се към земята внушително съоръжение на канарите северно от фара. Най-грамадните оръдия на крепостта са насочени към града със заплахата да стоварят гибел върху него всеки миг. Чуди се как ли се чувстват воортяштаните под тези дула ден и нощ.
— Осведомена сте за случая, нали? — казва тихо.
Зигне взема салфетката и попива изящно ъгълчето на устата си.
— Със Сумитра Чоудри ли? Да.
— Е, какво можете да ми кажете за нея?