Той клати глава. Ръкостискането му си е същото, има пръсти на човек, роден или да изработва разни неща, или да ги чупи. А после я изненадва с предпазлива прегръдка — проява на дружелюбие, която му е била неприсъща преди.
— Хайде стига — казва Бисвал. — Жалко, че не се виждахме по-често. — Стиска раменете ѝ и я гледа в лицето като баща, посрещнал детето си след цяла година в пансион. — Това ми помага да се преборя с чувството, че съм завеян дъртак, който се пита дали миналото му е истинско, или си го е измислил.
Малагеш се опитва да отвърне на приятелския жест, но е трудно: лявата ръка я боли, дясната се свива в юмрук и тя не успява да ѝ попречи. Той незнайно как е запазил предишната си миризма — лъха на мъж, но не неприятно, долавя се ухание на хвойна и бор. Този слабичък сигнал към обонянието обаче събужда хиляди спомени: вонята на дим, пепел, дъжд, животински тор, гнила храна, разлагащо се месо, в паметта ѝ се връщат и звуци, далечни писъци и бучене на пламъци.
„Не забравяй къде си — увещава се тя. — Не забравяй къде си!“
Бисвал я пуска.
— Старши сержант Панди, свободен си. Не подобава младежи да присъстват на взаимното съчувствие, което си изказват старци. — Усмихва се лъчезарно на Малагеш. — Какво ще кажеш да пийнем чай? В края на краищата тук горе сме най-отдалечени от проблемите на тази грозна помийна яма.
— Както е казал мъдрецът — подхвърля Бисвал, докато ѝ налива, — когато пастирът ляга при козите, започва да се вслушва в тях. И скоро не е ясно кои са пастирите и кои са козите, а?
Вятърът блъска стъклата на прозорците. Малагеш упорито си внушава, че усеща полюшване само във въображението си. Изобщо не ѝ се иска да повярва, че тази кула наистина се клати.
— Значи си представяш воортяштаните като кози? — казва тя, вторачена в парата, която пълзи мързеливо по ръба на чашата.
— Не — отрича Бисвал и налива чай и на себе си. — Струва ми се, че това би било прекалена похвала за тях.
Гласът му не се е променил, още е плътен и дрезгав като скърцането на дървенията в кораб. И говори както преди, сякаш няма особено желание, но е решил да каже старателно каквото е наумил. Разговорът с него е като разговор с булдозер, муден и неумолим.
— И какво е положението тук? — пита Малагеш.
— На пръв поглед е ясно. Министър Комейд иска да построи пристанище, нали? Да отпуши Солда, да промени Континента безвъзвратно, нали?
— Е, и?
— Проблемът е, че така се намесва в местната политика, ако този термин от цивилизацията е уместен тук. По-скоро в стари съперничества и вражди. — Бисвал сочи налепените по прозорците карти. На една са отбелязани с различни цветове райони покрай Солда и по високите плата. — Тюрин, тук има два вида воортяштани. Едните живеят в планините, другите по речните брегове. Тези край реката са богати, дебели и щастливи. Имат най-добрите пасища и дерат кожи от всеки желаещ да прекоси Солда. А онези по платото… Трудно им е, и то открай време, винаги са се борили за по-добра земя.
— Какво следва от това?
— Въпрос на практично настроен човек. Какво следва от това ли? И какво общо имат тези щуротии в затънтения пущинак с пристанището? На кого му пука за тези селяндури? Ами за нещастие, ако искаме пристанището да работи, се налага да живеем някак с тези хора. И ако отворим реката за плаване, чие спокойствие ще смутим?
Малагеш криви лицето си в гримаса и кима.
— Аха…
— Точно така. Племената покрай реката искат да се сдобият с нови земи, за да преместят домовете, градините и пасищата си. Само че единствените други свестни земи вече принадлежат на племената по платото. Всъщност те притежават всичко, което може да се обработва. Затова са настръхнали. Толкова са настръхнали, че нападат военни обози, крадат купища огнестрелни оръжия и експлозиви и започват същинска война. Толкова са настръхнали, че грабят и опожаряват селища по границите между териториите на племената. Толкова са настръхнали, че предишният командир в тази проклета област отнесе куршум в лицето. Ето колко са настръхнали.
— Адски шибано положение.
— Все още нямаш представа какво е. Тук съм от около година и четвърт и тепърва ми предстоят преговори с предводителите на племената, за да ги накарам някак да не се изтребват помежду си. И преди всичко да не убиват нас. Не съм обнадежден. Впрочем добре е, че си предпочела бойната униформа. Старай се, доколкото е възможно, да не проличи, че си офицер. В крепостта уж си на сигурно място, но тя си остава база в бойна готовност. Из хълмовете наоколо се спотайват достатъчно хора, които ще са предоволни да възнаградят перченето ти с куршум.
— Значи така си се озовал тук? Гръмнали са предишния командир и са опрели до тебе?