Раменете на Бисвал леко се превиват.
— Не е точно така. Аз преподавах военна история в Абишекската академия. С други думи, вече бях в дълбок резерв.
Малагеш кима отново. „Дълбок резерв“ е военният термин за безполезност, когато не уволняват войник, оперативен агент или офицер, а го натикват някъде и вероятно го забравят. Можеш да попаднеш в това положение по какви ли не причини — политическа немилост, провалена операция, фатална грешка в кариерата… А други просто остаряват. Малцина попадат в дълбокия резерв по своя воля, макар че самата Малагеш се е опитала да направи точно това. „И дори това оплесках…“
— Никой друг не искаше тази работа, затова пак ми обърнаха внимание — продължава Бисвал. — Трябваше да проумея, че щом са готови да я дадат на мен, не бива да приема. Падна ми се тягостна задача, а броят на човешките души, за които нося отговорност, е тежък товар за съвестта ми.
Малагеш поглежда картата, на която са посочени военните бази във Воортяштан.
— Колко са?
— Седем хиляди тук, в Тинадеши. Четири хиляди във Форт Хаджи, където по релсовите пътища има сериозни неприятности — точно на север от платото е, сещаш се. Три хиляди и петстотин във Форт Лок. И още по границата с Юкоштан. Тюрин, станах командир на общо двайсет и три хиляди войници във Воортяштан. Много са, но не стигат.
— Нима?
— Да. Пръснати сме прекалено нарядко. Моят предшественик се е опитал да прочисти свърталищата на бунтовниците в планините и се е провалил с трясък. Това му е струвало живота. В момента заповедите на военния съвет са само да задържим позициите си. Да укрепваме базите. Да защитаваме пристанището. Все едно сме им нужни там. Дрейлингите на практика си имат собствена армия. Дори си имат проклето миниоръдие.
— Виж ти…
Малагеш си заръчва да порови около този факт.
— И незнайно как всички штани също си имат огнестрелни оръжия. — Той стрелва с почти недоловим поглед барабанлията в кобура ѝ. — Мразя тези неща, Тюрин. Мразя тези проклети нови оръжия, които изведнъж се пръкнаха навсякъде.
— Не съм и помисляла, че си технофоб — казва Малагеш.
— Не съм — изръмжава Бисвал. — Но с тези проклетии е адски лесно да убиеш някого. При стрелометите е голяма досада да боравиш с боеприпасите. Ако вятърът е прекалено силен, дори не можеш да ги използваш. И нямат кой знае каква далекобойност. Но с дългите нарезни цеви… Едва ли не за ден-два преминахме от единична стрелба към автоматична и продължаваме нататък. Толкова по-лесно стана да умреш където и да било по света.
— Отдавна ги измислихме — напомня Малагеш. — Просто досега все не успявахме да ги произвеждаме в големи количества.
— Да ги бяхме оставили във фабриките — мърмори Бисвал. — Тюрин, и ти ли се захласна по тях?
— Ако не можеш да се бориш срещу бъдещето, по-добре овладей бързо онова, което ти носи. Особено ако имаш допълнителни затруднения.
Тя вдига лявата си ръка с протезата.
— Аз… — Поглежда я тъжно. — Чух за това. Съжалявам.
— И двамата знаем, че не е чак толкова страшно. Жива съм. Мнозина вече не могат да кажат това.
— Да… Права си. Тюрин, винаги си знаела кое е по-важно. Изненадах се, когато научих, че си зарязала службата. Всъщност защо напусна?
Малагеш свива рамене уж нехайно.
— Искаха от мен да бъда каквато не съм.
— А-а… Тоест политик?
— Нещо подобно.
— А сега си на административна екскурзия — отбелязва Бисвал. — Не съм чувал някой досега да е бил изпратен с такава цел във Воортяштан. Защо те засилиха точно тук?
— Препиках обувките на много важни особи, когато подадох оставка — отговаря Малагеш. — Можеха да пренебрегнат недостатъчния срок на служба, но не го направиха. Дори не мисля, че чак толкова са искали да ми дадат шанс да заслужа пенсията. Чудя се дали не ме изпратиха с надеждата да си намеря гроба тук.
Присвитите очи на Бисвал гледат замислено.
— Да. И аз… се питах същото. Може би просто опитват да се отърват от нас. Докато сме живи, и двамата си оставаме… неудобство за тях, нали?
Гади ѝ се. Не е говорила за това с никого повече от десет години и поначало не иска да го обсъжда толкова открито тъкмо с мъжа, който ги командваше по онова време.
Искала е да забрави. Правила го е доста успешно досега. Отвратителна наглост от страна на света е да ѝ напомня, че Жълтият поход изобщо се е случил.
Олеква ѝ, че ги прекъсват нечии стъпки зад нея. Обръща се и вижда, че по стълбата се качва жена на четирийсетина години в сейпурска униформа. Нашивките показват, че е капитан първа степен. Особено впечатление прави излъчването на смъртоносна заплаха у тази жена: всичко в позата и движенията ѝ — издадената челюст, изопнатите рамене, широко стъпилите крака — сякаш е предназначено да нанася или да понася удари. Вързала е косата си отзад толкова стегнато, че май се е опънала и кожата на челото, в средата на което има чудата по-светла ивица. Белегът е широк и изглежда като че кожата е била отделена от костта при раняването. Това обаче изобщо не пречи на каменно вторачения ѝ поглед. Малагеш веднага разпознава ветеран с голям боен опит, и то от гадния вид.