— Май мога да си представя защо биха настръхнали — подхвърля Малагеш, сякаш за пръв чува за тези страхове.
— Но това е невъзможно. И не само защото Божеството на тези земи — Воортя, е очевидно и безспорно мъртва. Сейпур нямаше да е свободен, ако каджът не я е бил унищожил в самото начало на войната. А и защото проведохме много изпитания, одобрени именно от Министерството на външните работи за проверка налично ли е Божественото във вещество или събитие. Резултатът всеки път беше неоспоримо отрицателен. От изпитанията на самото министерство!
— Добре, но… Да изясня нещо — този тинаде… Как го нарекохте?
— Тинадескит.
— Аха. Освен проводимостта в тинадескита няма нищо друго необяснимо, така ли?
— Е… Зависи какъв смисъл влагате в „необяснимо“.
— Ами бих казала, че е нещо, което не можете да обясните.
Той се запъва. Тя наблюдава как очите му шарят към горния ляв ъгъл на стаята — отдавна се е убедила, че това е присъщо на човек, който се мъчи да заобиколи неприятна за него истина.
В този момент най-силното ѝ желание е „да се възползва в пълна степен от дадените правомощия“, както се изразяват обтекаемо в официалните документи, а по-точно — да си навре носа в лицето на Пратда и да му се развика колкото ѝ стига въздухът, за да го раздруса хубавичко. От опит знае, че често това е най-простият начин да се справиш с войник, който се опитва да стъпва на пръсти покрай неудобните факти. Тъкмо така би постъпила, ако се намираше в Баликов с цялата власт на губернатор на огромния град зад гърба си.
Но Малагеш не го прави. Напомня си строго, че не командва тук и не е дошла да разчисти бардака, да поеме всичко в свои ръце и да изпрати доклад на някоя висшестояща комисия как е потръгнало всичко във Форт Тинадеши. Дошла е не като командир, а като оперативен агент. И тези хора я смятат по-скоро за „туристка“, която ще се помотае месец-два, преди да им помаха с ръка за сбогом и да се махне завинаги от живота им.
Един кътник отдясно в устата ѝ припуква, докато тя стиска зъби. „Не мога да си представя по-неподходящ човек за тази задача.“
Пита се как би постъпила Шара.
„Тя щеше да го притиска и да му съдере кожата от тъпия задник.“
Вместо да се нахвърли срещу Пратда и да изреве гръмогласно въпросите си към него, Малагеш пита бавно:
— Дали това няма нещо общо с факта, че вашата лампа за 110 киломунди гръмна от батерия с 90 киломунди — тоест 20 киломунди по-малко, отколкото би трябвало да издържи, струва ми се?
Пратда я гледа с изражението на човек, който осъзнава трудно, че човекът пред него е много по-умен, отколкото е очаквал. Капитан Надар се напряга едва забележимо от изненада, че разговорът е кривнал в тази посока.
— Пратда, тинадескитът проводник на електричество ли е — пита Малагеш, — или генератор?
Той умува дълго.
— Ние… още не сме отговорили на този въпрос.
— Аха.
— Но в пречистен вид той… усилва заряда. Значително.
Малагеш мълчи. Пратда пристъпва неловко от крак на крак.
— Това възможно ли е на теория? — пита тя.
— Ами… не.
— Тази тема — казва Надар — е малко… деликатна, госпожо генерал.
— То се знае, че е деликатна — казва Малагеш. — Харесвам невъзможното не повече от всеки друг.
— Да, наистина противоречи на сегашните ни представи за физиката — признава Пратда. — Електричеството не може да се появи ей така от нищото. Трябва да бъде породено от някакво явление. Но нашите знания във физиката се обогатяват непрекъснато. Всеки ден научаваме нещо ново — добавя той и ги повежда обратно през лабораториите. — Такава е и целта на „Волтова дъга“. Науката е като ледник — мудна, но непобедима в своя устрем. Накрая винаги стига там, накъдето се е насочила.
— Пратда, благодаря за красноречието — сопнато казва Надар. — И за обиколката — много познавателна както винаги.
Пратда се покланя ниско, благодари и на двете за вниманието и отива да си върши работата.
— Той е доста поносим човек — казва Надар, щом излизат. — Но не е лесно да привлечем най-талантливите учени тук.
— Мога да си представя. Значи докато не бъде установено точно как прави това, което виждаме, тинадескитът няма да бъде вложен в никакви производства.
— Права сте, госпожо генерал. А всевъзможни промишлени тузове драпат с нокти и зъби да вкарат свои хора тук, за да проведат собствени изследвания. Аз обаче няма да бъда бавачка на сбирщина от проклети завеяни цивилни! — Надар влага учудващо със силата си презрение в последната дума. — Имаме си предостатъчно проблеми. Само това остава — разни учени да бъдат изкормени или гръмнати до задната ни врата. Да не говорим и колко би застрашило това сигурността, оставим ли индустриалците да се намесват в чисто военните дела.