Стъпва на стария дюшек, който по мастилени петна почти не се различава от другите повърхности, и продължава огледа. „Тя сякаш е рисувала кошмарите си и накрая е пропълзяла в тях.“
Много рисунки и скици си приличат. Неведнъж са изобразени държащи се за ръце хора и повечето като че стоят върху вода. На някои една фигура, която може би е женска, се осакатява — отрязва ръката си или само китката, а втора жена гледа ужасена. Нарисуваните оръжия са неизброими: мечове, кинжали, копия, стрели. Други рисунки са по-неясни — в ъгъла има нещо, което напомня за четири пилешки крилца на пръчици за шишчета, но изобразени по противно странен начин.
Една от драсканиците приковава погледа на Малагеш: пейзаж, който е нарисуван много по-умело от останалото. На някакъв бряг са коленичили много хора с наведени глави. Зад тях се издига кула и макар да е очертана с черно мастило, Малагеш някак се досеща, че кулата е чисто бяла и отразява светлината на студена зимна луна.
— Какво се е случило? — пита тихо тя.
— Тя пристигна преди половин година да изследва тинадескита. Но постигна същия резултат като нас — не откри нищо. В него няма нищо от Божественото. След това нейните проучвания станаха… по-разнообразни, така да се каже. Започна да излиза от крепостта, отиваше в града или обикаляше околностите му. И вече не се мяркаше в лабораториите. Казаха ми, че прекарвала известно време и на пристанището. Държеше се особено и ние се тревожехме, че вече застрашава сигурността, но ако и на човек от министерство не можеш да се довериш… — Надар въздиша. — Изобщо не се опитахме да надникнем в стаята. В края на краищата тя бе изпратена от министър. Затова не подозирахме колко е зле. И един ден тя просто не се върна. Започнахме издирване, дойдохме да претърсим тук и намерихме това. Нямам представа какво се е случило с нея. Но тя изчезна тъкмо в разгара на поредните сблъсъци.
Малагеш стои на дюшека и се върти бавно на място, за да разглежда.
— И не е оставила нищо написано? Не знаете за нищо във вашите лаборатории или в крепостта, на което е обръщала особено внимание?
— Тя престана да влиза в лабораториите няколко седмици след пристигането си — обяснява Надар. — И скоро стана като призрак. Виждахме я рядко, почти не общуваше с нас. В някои случаи обаче патрули докладваха, че са я забелязвали да обикаля по скалите със запален фенер. Но може и да не е била тя.
— Какви тестове е извършвала?
Надар започва да ги изрежда — Малагеш никога не е чувала за такива изпитания, в които се използват цветове на лилия, пръст от гробища и сребърни монети.
— Освен това — продължава Надар — тя не се задоволи с проверките на тинадескита, а започна да прави тестове на крепостта. Камъните в стените, пръстта, дърветата… На практика провери цялата местност за следи от Божественото… и не откри нищо. Все едно се налагаше да търпим луда сред нас.
— Кой последен я е видял жива?
— Трудно е да установим това, защото не е съвсем сигурно точно кога изчезна. Получихме съобщения, че са виждали сейпурка нататък по брега, но никой не успя да потвърди дали е била Чоудри. Това са последните слухове за нея, които знам.
Малагеш си казва, че това е важно.
— А има ли някаква причина за това?
— Причина ли?
— Нещо, което… де да знам… нападение, рана, травма, която да е нарушила връзката ѝ с действителността?
— По едно време бе ранена… Травма на главата, за която обаче тя измисли няколко различни истории.
— Това ли е причината за поведението ѝ?
— Съмнявам се. Промяната беше съвсем постепенна.
— В такъв случай каква е причината?
— Генерал Малагеш… — Надар въздиша и се усмихва вяло. — Ако разгадаете това, ще бъдете първата. Но това място е тежък товар за съзнанието. Тук е имало какви ли не ужаси. И все още се случват страшни неща. Ако не сте против да говоря прямо… — Надар оглежда стаята. — От тази гадост тръпки ме побиват.
Малагеш я разбира напълно. Старае се да запамети всичко видяно, всяка рисунка, всеки странен знак. Опитва се да прерисува някои от тях на листовете в папката си, но нейните драскулки ѝ изглеждат груби и недодялани. „Жалко, че Шара не е тук. Тя знае всичко за Божественото. И жалко, че не мога да поговоря с воортяштан за това…“
Изведнъж се сеща, че може да поговори поне с жена от дрейлингите, която е израснала във Воортяштан.
Мръщи се. Струва ѝ се, че да се забърква със Зигне Харквалдсон е като да си играе с огъня.