И тогава забелязва купчинка хартии в един ъгъл. Отива да ги вземе и се сепва.
— Що за адска дивотия?… — мърмори Малагеш.
Знае, че Чоудри е завършила с отличие академията „Фадхури“ и е специализирала история. Защо я е прихванало пак да чете за нещо, което всяко дете в Сейпур знае наизуст?
Малагеш се взира в рисувания портрет на Валайча Тинадеши, може би най-знаменитата жена в цялата история на Сейпур, на която е наречен и Форт Тинадеши.
Когато Малагеш беше ученичка — толкова отдавна, че не ѝ се мислеше за това, хлапетата боготворяха или каджа, или Тинадеши. За повечето беше привлекателен образът на каджа: все пак този човек бе станал спасител на Сейпур, той беше изключителният военачалник, който ги бе освободил от игото.
На рано или късно децата проумяваха, че каджът не се е върнал — умрял е на Континента по-малко от година след окончателната си победа. Тъй и не доживял основаването на Сейпур. Че дори не е знаел каква може да бъде тяхната страна. Че не е изграждал, а само е разрушавал.
Но Валайча Тинадеши поела тази роля. Континентът разчитал на Сейпур за огромни количества ресурси, добити без Божествена намеса в продължение на векове, затова жителите на Сейпур по неволя развили забележителни способности в инженерството и планирането. А Валайча Тинадеши се оказала най-способната: когато Сейпур най-после се превърнал в държава през 1648 година, тя оглавила усилията за прокарване на пътища и развитие на напояването и земеделието, положила основите на градостроителство, което да се справи с проблемите на милионите бивши роби, получили внезапно свободата си. Стоварилата се на главите им свобода не била лек товар, но можела да стане и непосилна, ако не била Валайча Тинадеши да намества всичко както трябва.
А тя не се ограничила с това, защото била същински гений на новаторството. Тинадеши и нейните инженери създали железопътните превози и телеграфните системи. Един от нейните възпитаници прокарал водопровод в Галадеш. През 1650 г. Сейпур взел решението да продължи окупацията на Континента и да се заеме с „реконструкцията“ му. И тъкмо Валайча Тинадеши отпътувала с кораб натам, за да има влакове и на Континента…
Но сега Малагеш разбира, че основната цел е била да се превозват войските бързо между различните градове, защото никой не вярвал, че жителите на Континента ще останат покорни.
Този период в живота на Тинадеши изпъква най-много, запазил се е образът на неустрашима изобретателка, отишла в чужди враждебни земи, за да носи просветление и там. Малагеш вече знае, че това не е цялата истина: Тинадеши пътешествала със семейството си и загубила две деца заради епидемии, което не могла да си прости до последния си дъх. Но може би най-загадъчен и приковаващ вниманието остава именно краят на нейния живот. И изглежда, че Чоудри се е занимавала с това.
Малагеш също чете.
До 1661 година Тинадеши вече прокарала железопътни връзки и създала някаква инфраструктура във всички основни градове на Континента освен един — Воортяштан. Накрая отишла и там, „за да укроти най-чудовищната област в Континента с благородната стомана на сейпурските железници“ според израза на един журналист, но по време на тази експедиция Валайча Тинадеши изчезнала внезапно и необяснимо. Нейните подчинени я издирвали, разпитвали местните хора, но никъде не намерили и следа от нея. Просто я нямало. Търсили я месеци наред, но накрая се върнали в Галадеш и страната оплакала загубата на една национална героиня.
Малагеш пак се взира в портрета на Тинадеши: горда, величава, безстрашна, аристократично слаба и почерняла от слънцето.
„И тя, и Чоудри — напомня си Малагеш — са изчезнали безследно на това място, макар между двете случки да са минали повече от шест десетилетия.“
— Има ли други любопитни четива, останали от нея? — пита тя.
— Само това намерихме — отговаря Надар. — Смятаме, че е изгорила останалото, но не сме сигурни кога. Или защо.
В снопчето листове има и рисунка, която Малагеш не успява да схване веднага — прилича на черна ръка, хванала острието на меч, но всъщност е превърната в дръжка на оръжието. Тя проумява, че това е отсечена китка, чиито впити пръсти са предпазител на меча.
Отдолу има две по-малки рисунки — острието и гадната ръка-дръжка поотделно. Под тях е залепена бележка, откъсната от друг текст:
Острието и дръжката в меча на Воортя са имали различни значения за воортяштаните. Острието е въплъщавало нападението и агресията, но дръжката, създадена от отсечената ръка на сина на свети Жургут, е била символ на саможертвата. Заедно те са напомняли и за радостта от битката, и за пълната отдаденост и жертвите, които войната изисква.