Заедно те са били равновесието на бойния дух, който взема и дава, господства и служи.
Не се налага Малагеш да гадае дълго чии са инициалите ЕП. „Ефрем Пангуи, витаеш в живота ми и до ден-днешен…“ Тя вдига глава — отвън тряска врата и някой трополи тичешком по коридора. Старши сержант Панди спира задъхан в рамката на отворената врата.
— Капитан Надар… Съжалявам, че ви прекъсвам, но ви търсих навсякъде.
— Да? Какво има, Панди?
— Ами… Пак се случи, госпожо капитан.
— Какво се случи?
Панди се мръщи, докато умува как да се изрази.
— Още едно семейство на север оттук.
Надар се смръзва плашещо. Обръща се бавно към Малагеш и казва:
— Моля да ни извините.
— Разбира се.
Надар и Панди излизат в коридора, продължават тихо разговора. Малагеш взима бележките на Чоудри и ги напъхва в папката си, но не забравя да се ослушва към отворената врата. Не успява да различи ясно думи, само дочува често повтарящите се „жертва“ и „жертви“, но когато поглежда натам, лицето на Надар е пребледняло, устните ѝ белеят в тънка линия на погнуса.
Малагеш наднича през вратата. Панди гледа неспокойно капитан Надар, чака отговор, но е прекалено уплашен, за да настоява. Малагеш ги доближава.
— Какво става?
Надар тръска глава вбесена.
— Шибаните штани!…
— А?
— Извинете, генерал Малагеш… Току-що ни съобщиха за нападение. Срещу семейство в усамотена ферма на север. Четирима. Градчето се казва Пошок. — Надар се запъва. — Според доклада гледката е доста страшна.
— Аха. И… какво ще правите?
Надар въздъхва.
— Предстои среща с вождове на кланове, на която непременно ще има тежки пазарлъци.
— И Бисвал спомена за тази среща.
— Разбира се. И тъкмо това не ни трябваше, особено ако се окаже, че хора от един род са убили хора от друг род.
— Все пак какво ще правите?
— Ще отида там да огледам. Ще се опитаме да открием извършителите и да ги вкараме зад решетките или в земята. Колкото по-скоро бъде забравен този случай, толкова по-добре.
— Искате ли да дойда с вас? — пита Малагеш.
Надар се вторачва изненадано в нея.
— Наистина ли искате да участвате в това?
— Всъщност аз съм тук, за да правя каквото се наложи — отговаря Малагеш. — И като бивш губернатор на област може би имам опит с подобни случаи. Откровено казано, не мисля, че Бисвал би искал да му се мотая в краката. Освен това всички тук сте много заети. Аз не съм.
— Генерал Малагеш… доколкото разбирам, гледката е твърде неприятна.
— Имам предостатъчно опит и с такива гледки — казва Малагеш. — Едва ли ще е нещо, което още не съм виждала.
Надар обмисля думите ѝ много старателно и казва:
— Аз… не съм убедена в това.
Съставни части
Сейпур може да се хвали със страховит флот и да твърди, че контролира почти изцяло търговските маршрути във всички морета, но дори ако нашият флот беше двойно по-голям от сегашния, пак би изглеждал жалко в сравнение с военноморската мощ на древния Воортяштан.
Но това могъщество не се е дължало на броя кораби, с които са разполагали, нито на броя бойци в екипажите, макар че и двете числа са били зашеметяващи. А по-скоро на това, че всеки отделен кораб независимо от размерите си е притежавал невероятна разрушителна сила. Защото макар да е вярно, че воортяштанските пазители са били въоръжени само с меч и са влизали в битка без щит, историческите свидетелства ни показват наличието на необичайни страни на Божественото във връзката им с техните оръжия.
Воортяштанският меч се е смятал за продължение на душата на воина, за част от неговото сърце: тази връзка е съществувала на почти метафизично равнище. Най-плашещ е бил фактът, че мечът винаги се е връщал в ръката на своя притежател — тоест и да бъде метнат през бойното поле или дори в открито море, прелитал неизбежно обратно към запратилата го ръка и нямало значение каква цел е ударил или каква преграда е срещнал.
Тези мечове били извънредно големи и остри, а пазителите се отличавали със свръхчовешка сила, което означавало, че един-единствен пазител се равнявал по нанесените щети на съвременно оръдие. Ако може да се вярва на хрониките за морските сражения — а те са многобройни и не си противоречат, затова изглеждат достоверни, — дори малък воортяштански катер с неколцина пазители на борда би могъл да потопи съвсем лесно сейпурски разрушител.
Напълно разбираемо е, че връзката между душата на боеца и неговото оръжие е имала огромно духовно значение за воортяштаните. Ако воинът оцелявал достатъчно дълго, казвали за него, че мечът ставал носител на неговата душа, а тялото му — само инструмент за боравене с оръжието. Дори има истории за обикновени жители на Континента, които вземали в ръка воортяштански меч, но ги обладавал предишният му притежател и те се преобразявали ужасяващо. Не могат да бъдат намерени почти никакви доказателства в полза на тези твърдения, възможно е този мит просто да преувеличава връзката на Воортя с нейните воини: тя искала от тях да бъдат нейни оръжия и те се превръщали с желание в такива оръжия.