Когато потеглят на коне — двайсет души начело с Надар, — вече е средата на следобеда. Минало е немалко време, откакто Малагеш е яздила, задникът и слабините се заемат да напомнят за това почти незабавно, докато понасят последствията от осакатяването ѝ, защото често е трудно да държиш юздата само с една ръка. Но тези селски пътища не търпят автомобили по себе си.
Пътуват на север в тегнещо мълчание. От гъсто наредените край пътя ели падат капки вода. Ниски облаци забулват далечната планина Тарсил и превръщат яркорозовия ѝ оттенък в кално кафяво, преди да я скрият напълно.
Не за пръв път в този ден Малагеш се пита знае ли всъщност какво прави, всички адове да се продънят дано. Изобщо не е уверена, че като се е поддала на хрумването си да се включи в похода на север към сцена на несъмнено жестоко убийство, ще има някаква полза за разследването на Чоудри и тинадескита.
Допуска обаче, че може и да има полза. Представя си как чува от Шара: „Способният оперативен агент проследява всяка нишка, влиза под кожата на всеки и научава всяка история, до която стига.“
„Да, Шара би казала нещо подобно — мисли Малагеш. — Значи хрумването ми може и да не е чак толкова лошо.“
Но Шара би могла и да каже: „Способният оперативен агент не прахосва шибаното време на всички наоколо.“ Нищо чудно в момента Малагеш да се занимава точно с това.
Чудновати силуети изникват от мъглата: високи гладки побити камъни, чието взаимно разположение няма как да се дължи на случайност. После се мярка паднала арка, чиито бели камъни са изцапани в зелено от мъха и влагата. Една миля по-нататък се натъкват на половин кула, изкормена от незнайно бедствие, тухлите ѝ са разпилени по хълмовете като натрошени зъби. Останки и отломки от култура, която се е сгромолясала отдавна.
Следва и най-стряскащата гледка. Сигурно е позната на останалите, защото само Малагеш се вторачва натам: върху далечен хълм стърчат две колосални ходила, дълги около осемдесет стъпки и високи около петдесет до глезените, където са прекършени. Стъпалата са боси и под тях има огромна мраморна плоча, кривнала се върху земята, която сякаш не е понесла неимоверната тежест на незнайната грамадна фигура, извисявала се някога там. Но колкото и да шари погледът на Малагеш, не открива други късове от изваянието — няма каменно рамо на хоризонта или мраморна десница, пръснала се по възвишенията. Няма сляпо лице, потънало до средата в пръстта, напукано и разядено.
Обръща се отново към ходилата и пиедестала, докато групата продължава по пътя си, и подхвърля:
— Дали бих искала да науча как е изглеждало онова нещо?
— Аз предпочитам да не знам — отвръща Надар.
Малагеш го надушва още преди да види — някъде наблизо гори влажна дървения. Панди пак се взира в доклада и казва:
— Госпожо генерал, тук е дяволска бъркотия в посоките.
Накрая сочи към един тесен черен път. Заобикалят скупчени нагъсто ели и Малагеш вижда тънка ивица тъмен дим, виеща се в небето.
Доближават смълчани. Къщата е ниска постройка с широка веранда, бълва пушек някъде отзад. Но пред верандата има нещо, което смущава погледите — шест тотема или украси, които белеят върху колове. Изглежда, че треперят странно, сякаш светлината около тях примигва.
„Това не ми харесва“ — казва си Малагеш.
Отблизо различават очертанията на гърда на един от тотемите, а на друг — косми; скоро проумяват, че трептенето на въздуха е заради рояците черни мухи.
— В името на морето… — казва отвратено Надар.
Това са човешки торсове или по-точно половинки от тях, разсечени от ключицата до чатала и след това набучени на коловете. В зейналите телесни кухини вътрешните органи са съсухрени и черни. Главите, ръцете и краката са отрязани старателно и струпани на купчини между коловете, все едно не са нищо повече от подпалки. Въпреки грозотата и смрадта личи някаква чудата прилежност, всичко е обмислено и изпълнено усърдно, сякаш тези трупове са зеленчуци, готови за измиване и белене преди вечеря.